Годината е 1968-а. Ричард Пронек, бивш военен, роден още преди Първата световна война и прекарал живота си в търсене на смисъл, окончателно решава да зареже цивилизацията. Не като форма на протест, а обратното – като свободен човек. Той се мести в пустошта на Аляска, за да бъде спокоен и евентуално щастлив.
По същото време „Бийтълс“ вече не са „Бийтълс“. Всички знаят накъде духа вятърът, и че дните им като едно цяло са преброени. Харисън записва експериментален солов албум от миналата година. През 68-а, няколко месеца след като Пронек е поел към Аляска, албумът излиза като саундрак към филма „Wonderwall“. Той е инструментален и далечен. Източен. Индия и пътуването му там са оставили отпечатъка си върху композициите на Харисън и западната публика е леко объркана. Той намира нова ниша – търсещите хипита, които също са към края на съществуването си. С „Wonderwall music“ Харисън започва да подготвя себе си и хората за това, което идва – годините на отшелничество. Отрича се като рок звезда и се опитва да е анонимен, въпреки че добре знае, че това е невъзможно.
Пронек започва да строи бараката си. Взима ситни камъни от езерото, които да служат като основа. Отсича близо двайсет бора и бавно започва да строи малката си къща. Всичко на ръка. Няма машини, само обикновени инструменти и двете си ръце. На десетки километри около него няма жив човек. Само той и голямото бяло на Аляска.
Когато „Бийтълс“ се разпадат, Джордж Харисън е на двайсет и седем. Неговото приемане на будизма е следено отблизо. Медиите го взимат прекалено сериозно и го правят по-голямо, отколкото е. Простотата на това да вярваш в нещо изчезва в обективите на камерите и километрите проявени и излъчени по телевизията ленти. Джордж се опитва да ходи по тънкото въже, което свързва вярата и медийното око. Имайте предвид, че е на двайсет и седем. Вярата е неговата Аляска, репутацията е неговата барака. Той я гради наново, без чужда помощ, без да лежи на стара слава. Ако Ленън не си беше отишъл по този начин, вероятно легендарният човек от групата щеше да е Харисън. Вместо това той става забравеният. Средното дете на най-известното семейство на миналия век.
Зимите до езерата в Аляска са сурови и студени. Пронек се храни от земята. В студените месеци ловува, а в топлите земеделства. Той е зрял мъж, който е изживял живота си. Видял Пърл Харбър дни след атаката. Участвал във война, в която никой не трябва да участва. Без деца и без жена. Пронек прекарва трийсет години сам в дървената си колиба.
Харисън няма този лукс. Неговите трийсет години са публични. Той прави мост между източните философии и западната месомелачка, наречена поп култура. В голяма степен заради него има йога студио на всеки трети ъгъл в Европа и Щатите. Благодарение на него е нормално да искаш нещо повече от религията и обстоятелствата, в които си се родил. Но го прави тихо и кротко. Никой не го убива, не се заявява като велик артист, защото няма нужда. Всеки, който е влязъл в „Бийтълс“, знае, че Харисън е магията на групата. Той е духът, който стои зад музиката и текста. Заради него в „Бийтълс“ има нещо по-голямо от момчешка група. Има втори план, дълбочина и неосъзнато. На днешната дата преди осемнайсет години Харисън умира от масивен инфаркт.
Пронек се връща в цивилизацията през 1999, без да знае нищо за света около себе си. След трийсет години в изолация той отива при брат си, за да довърши живота си. Пронек не знае, че вече няма „Бийтълс“, че Ленън е убит, че Харисън е последовател на Кришна. Но се връща навреме за смъртта на Джордж. Без да знае, че ако двамата се бяха срещнали някога, щяха да видят колко много си приличат. Няколко години след Харисън, Пронек също умира. Днес колибата му е национален паметник.
