В първия ден на месец декември – тази неделя – за първи път на японска територия ще се играе представлението „Хиджиката и неговият двойник“ на Театрална група „Метеор“. „Хиджиката“ е съвсем логичен следващ етап от развитието на „Метеор“, който нарушава в още по-голяма степен всякакви досегашни установености в съвместната работа на режисьорката Ани Васева, философа Боян Манчев и актьора Леонид Йовчев и задава нови форми на съавторство между тримата. Ани Васева съзнателно се дистанцира от позицията на единствен режисьор в това представление, Боян Манчев за първи път излиза на сцената, а Леонид Йовчев се среща с героя си Хиджиката посредством сложна система от документално-биографично-фикционални вселявания. Боравейки с документалния, фантастичния, отвъдния, физическия и метафизичния, човешкия и нечовешкия материал от живота и творчеството на легендарния буто-танцьор и хореограф Тацуми Хиджиката (1928-1986), една от наистина митичните фигури в японската култура на ХХ век, „Метеор“ продължават своята изследователска линия (посредством съвременните театрални форми), посветена на мрачните и демонични гении на човечеството – като започнем от Лотреамон, минем през Хауърд Филипс Лъвкрафт и стигнем до Хофман (следваме хронологията на създаване на отделните представления – б.а.).
Ролята на вдъхновител на представлението, посветено на Хиджиката, може с право да се припише на проф. Ясуо Кобаяши, един от най-прогресивните съвременни японски философи, с когото Боян Манчев от години поддържа приятелски и торчески контакт. Ясуо Кобаяши, който в продължение на цяло десетилетие е начело на Центъра по философия на Токийския университет (UTCP), се превръща в истинска легенда и сред българските студенти след първото си посещение на окупирания Софийски университет през 2013г. Той е и най-младият участник в окупацията на Токийския университет през 1968-69, едва 18-годишен първокурсник по онова време. След като в началото на 2018г. гледа представлението „Малдорор“ на „Метеор“ (по „Песните на Малдорор“ на Лотреамон), проф. Кобаяши е толкова впечатлен, че веднага заявява желанието си да бъде приет като член на „Метеор“ и първото му предложение, което логично отвежда после и към Хиджиката, е за японска версия на „Малдорор“. Ученици и последователи на проф. Кобаяши са философите Футоши Хошино, член на творческия екип на „Хиджиката и неговият двойник“, и Коичиро Кокубун, един от видните съвременни японски философи-изследователи на радикалното, който също беше в България тази есен за премиерата на представлението. А ето и какво имат да ни разкажат Боян Манчев и Ани Васева за генеалогията на проекта „Хиджиката“ в творческата вселена от мрачни и демонични присъствия на „Метеор“…
Боян Манчев: Има едно ранно представление – от 1960г., ако не греша – на Хиджиката и Кадзуо Оно, неговия съратник и конкурент за най-прочут буто-творец – това е един фрагмент, озаглавен „Място за изхвърляне на боклук“, който има за основа „Песните на Малдорор“ на граф Дьо Лотреамон. От това представление няма запазена никаква следа, само някакви слухове и съвсем бегли спомени на свидетели… Имах идеята да му направим нещо като виртуална фантастична реконструкция, т.е. да си въобразим как е изглеждало това представление… И така интересът ни към Хиджиката, който се обяснява, разбира се, от търсенията на „Метеор“ и датира от много години, придоби плът. Този проект обаче не се реализира по една или друга причина, но пък постепенно прерасна в нещо по-широко, а именно – в идеята да работим изобщо с творчеството на Хиджиката, като се фокусираме върху едно друго по-късно иконично представление – може би най-познатото му представление, което се нарича „Хиджиката Тацуми и японският народ“ и е точно отреди половин век – от революционната 1968-69, когато в Япония има много големи протести, студентска окупация на Токийския университет, сблъсъци в полицията в квартала Шинджуку… Това представление привлече вниманието ни по ред причини, но освен това основното, което ни запали още повече в процеса на изследователската ни работа, беше много странната, мистериозна и по някакъв начин самоинсценирана фигура на самия Тацуми Хиджиката, който, както се оказа, изобщо не е Тацуми Хиджиката, а един друг човек, който измисля себе си като Тацуми Хиджиката… И всъщност този двоен материал – от една страна неговата поетика, която ние взимаме като материал, с който да работим и по някакъв начин манифестно да утвърждаваме определена линия на сценични търсения, и от друга страна – собственият му биографичен мит също така като художествен материал, бяха отправната точка към този нов проект, който ние разглеждаме като работа в процес… Т.е. процесът не приключва с нашето представление, то е само един първи етап от неговото осъществяване. Вече имаме вероятно и осъществен втори етап, който е публикуваната книга с моя текст и фотографиите на Боряна Пандова „Тъмна поема“, отчасти свързана или подемаща текста на представлението… И след пътуването ни до Токио в началото на декември ние продължаваме със следващата фаза на този проект.
Ани Васева: Има няколко точки, които ни свързват някак си с Хиджиката. Едното, очевидно са „Песните на Малдорор“, към които имаме вече доказан многогодишен интерес. Другото, което звучи някак сензационно и е обект на по-дълъг разговор, са екстремните физически техники на Хиджиката, които се развиват през целия му творчески път и са изключително разнообразни и несходни една с друга и много от тях са свързани с, от една страна много зрелищно преминаване на някакви граници на поносимост и възможност, но от друга страна има много неща, които за обикновен, нетанцово-професионален наблюдател не изглеждат особено сложни или специални, в които обаче професионалистите могат да разпознаят дългогодишната много усилена и тежка работа, страшно изискваща към изпълнителя… И последната точка, която в някакъв смисъл беше основа на начина, по който сме работили с Леонид Йовчев, е склонността да се размива границата между документално и фикционално или дори фантастично – по такъв начин, че накрая да няма никакво значение кое е документалното и кое – фикционалното. Очевидно, след като говорим за това, всъщност има значение, че се смесват, защото иначе нямаше да е обект на разговор въобще… Но лекомислеността и фриволността, с която измислените факти… измислените фрагменти… се третират като факти и някак размахът и мащабът, с които това се извършва, правят Хиджиката, както вече казахме, обект на собствената му митомания. И то в някакви такива размери, че на финала на творческия му път да се стигне до представление като „Хиджиката Тацуми и японският народ“, където той застава в позицията да говори с целия японски народ – дали като император, дали като шогун, дали като божество е обект на дълъг разговор, свързан с най-различни етапи на неговото творчество… От една страна можем да споменем истинското му име Йонеяма Кунио, което се заменя от псевдонима Хиджиката. Хиджиката е известен в японската история самурай, който пък е свързан с Шогуната на Токугава. А пък приятелят и донякъде съмишленик на нашия Хиджиката, писателят Юкио Мишима, е пряк потомък на шогуна Токугава. И така започва една безкрайна поредица от смесване на пълни измишльотини и факти, които по своята странност не отстъпват на измишльотините. Дали това ще е житейският път на Мишима, който завършва с опит за coup d’État, предвидимо неуспешен, приключващ с неуспешното сепуку на Мишима, което се налага да бъде завършено първо от единия му асистент, който не успява да му отреже главата, след това вторият му асистент се налага да му отреже главата и т.н., и т.н. В самия живот на Хиджиката има други истории, фикционални, свързани с отрязани глави и с мъртви тела. Той много говори за своята мъртва сестра, която говори през него и се движи през него, като по този начин той обвързва хореографската си и танцова практика с някакво мъртво присъствие вътре в себе си… И още хиляди, хиляди, хиляди, хиляди такива подробности, през които пък открихме странни или не съвпадения (защото човек като търси, винаги намира, разбира се) с живота, личността и творчеството на нашия приятел и съмишленик Леонид Йовчев и в края на краищата единият от пътищата, по които тръгнахме за конструирането на представлението „Хиджиката и неговият двойник“ е сдвояването на личността на Хиджиката с тази на Леонид и оттам – отварянето към много голяма поредица от двойници… „Хиджиката и неговият двойник“ очевидно е референция към „Театърът и неговият двойник“ на Антонен Арто, но тук става дума и за реални житейски двойници, каквито са Мишима и Хиджиката и за, нека ги наречем, реални, но несрещнали се в житейския си път като Хиджиката и Леонид… и за една безкрайна поредица от фикционални и изключително документални двойници като образът на прабабата на Леонид, който се появява в представлението и си кореспондира с бабата на Мишима, която е една съвсем реална фигура, много важна в неговия живот; самураят, на който се е нарекъл Хиджиката пък, се появява в детството на Леонид и т.н., и т.н.
Преди т.нар. трети етап на проекта „Хиджиката“ в Токио, както споменахте, има и втори – книгата „Тъмна поема“, която „Метеор“ издаде…
Боян Манчев: Да, така наречената философска, или сценична, или театрална „Тъмна поема“ е финалният фрагмент на представлението, който се чете на сцена от Лео, моя милост и в един от вариантите и от нашия приятел и съучастник – японския философ Футоши Хошино. Този текст представлява нещо като опит за абстрактно поетично осмисляне на пътя на Хиджиката. Текстът е вдъхновен от един жанр, който самият Хиджиката измисля. Този жанр се нарича „буто-фу“ и означава буквално „танцова писменост“, т.е. става дума за опит да се нотира движение чрез поетичен текст.
Това е експериментален метод на Хиджиката, който той е прилагал години наред със своите танцьори, но освен това той е вдъхновен и от един друг много интересен опит – на прочутия японски фотограф Ейко Хосое, който за разлика от Хиджиката все още е жив – на 85 години е и още е активен като фотограф. Та, Хосое, който е от същата област като Хиджиката – Тохоку, крайния Север на Япония (североизточната част на Хоншу, най-големия японски остров – б.а.) – се завръща заедно със своя приятел Хиджиката в тази област, за да направят една инсценирана фото серия, наречена „Камайтачи“. Камайтачи е японски демон, приказно митично създание – нещо като нашите караконджули: напада пътниците посред нощ, пие им кръвта, тормози ги и т.н. Тази митична фигура обаче е само повод за едни инсценирани присъствия на Хиджиката в ежедневния бит на обитателите на Тохоку (земеделски работници, обикновено бедни хора, селяни в техния ежедневен ритъм), но също така и инсценирани фантастични сцени със същите тези персонажи… земляци, ако трябва да употребим тази така, битова дума, на Хиджиката и Хосое… И този сблъсък на текст и образ ни провокира да търсим подобен сблъсък в нашия контекст и тук поканихме нашата приятелка и съмишленичка Боряна Пандова, която е работила в много представления с нас, да направим една подобна инсценирана серия. В природна среда, избрана в повечето случаи от Боряна, Лео и моя милост извършвахме някакви действия, които тя заснемаше. Но после снимките бяха така кадрирани, от тях бяха извадени такива детайли, че те са почти абстрактни и се набляга именно на тъмното присъствие, в което има някаква динамика, някаква тайна, някаква енигма… И тези образи са конфронтирани с текста, т.е. самият дизайн, самата направа на книгата включва един такъв творчески опит на съпоставяне на текст и образ…
Между другото, това ни връща към въпроса за връзката на „Хиджиката и неговият двойник“ с по-ранните представления на „Метеор“ – „Малдорор“, „Лъвкрафт“ и „Хофман“.
Боян Манчев: Получава се много особена серия: от една страна очевидно става въпрос за един мрачен пантеон на „Метеор“, от друга – тези представления бележат един много особен методологически залог, а именно – работата с прозаически текстове на сцена. Тук Ани Васева има основна заслуга и роля – Лъвкрафт, Хофман, Лотреамон са нейни любими автори, които тя решава да постави на сцена, без те самите да са били автори на театрални тестове. В случая с Хиджиката работата е още по-сложна, защото става въпрос дори не за писател, а за танцьор и хореограф… Баналното възприятие на буто е, че това е една техника на танц, една особена, много експресивна, образна форма, но истината е, че Хиджиката се вдъхновява директно от литературата, и то точно от подобен мрачен пантеон, най-вече от френската декадентска литература – не само от Арто, но от Жорж Батай, от Жан Жьоне… Между другото, първият му псевдоним е Джун Хиджиката (Хидижиката Жьоне)… Вдъхновява се също от маркиз Дьо Сад и, разбира се, от Юкио Мишима… Мишима от своя страна, когато открива Хиджиката и вижда в него своего рода двойник, пише едно прочуто есе, в което казва „И въпреки всичко танцът никога няма да има възможността да изрази същото като литературата“ – т.е. неговият език, според Мишима, е много по-ограничен. И сякаш Хиджиката със своите опити, със своята радикализация на тялото, се опитва да обори Мишима… Аз мисля, че тук наистина имаме една работа с текст, с език от страна на самия Хиджиката, която ние сме се опитали по някакъв начин да осмислим на второ ниво. Т.е.: Хиджиката едновременно е много различен като претекст за наше представление спрямо Лотреамон, Лъвкрафт и Хофман, но също така неговата рефлексивна и трансформативна работа с текста има и много общо…
Тук ви предлагаме фрагменти от две наши радиопредавания с Боян Манчев, Ани Васева, Футоши Хошино и Коичиро Кокубун, направени непосредствено преди екипът на „Метеор“ да замине за Токио. Разговаряме първо с българската част на екипа, две трети от ядрото на „Метеор“, за построяването на „Хиджиката и неговият двойник“, за доизмислянето на текста на сцената всеки следващ път от Леонид Йовчев, за сблъсъка между самураи и осъществени чудовища, за структурните сходства между представленията „Хиджиката“ и „Лъвкрафт“, където винаги се тръгва от подреден текст, за да се стигне накрая до безформена безсловесност… Говорим си и за вселяването на демони и мислители в други демони и мислители – по времето на Хиджиката и днес… Предаването започва с Ани Васева, а после се включва и Боян Манчев.
Следва историята на запознаването на младия японски философ Футоши Хошино, съучастник в представлението, с творчеството на Хиджиката – не посредством танца или литературата, а посредством киното… Превод в ефир (докато пътуваме с радио-буса към летище София) – Боян Манчев.
Футоши Хошино не за първи път е съавтор на Боян Манчев. Той вече е неразделна част от книгата „Облаци“ на доц. Манчев, където „несъществуващите потънали кораби“ често могат да бъдат и „насъщни и потайни прокоби“. С Футоши в София за кратко беше и друг виден ученик на проф. Кобаяши – изследователят на радикалното Коичиро Кокубун, с когото тук разговаряме „тъмния танц“ буто, който според него днес е цене́н много повече във Франция, отколкото в Япония. Разговаряме и за пълната липса на радикалност, пак според него, в японското общество днес…
Срещата ни с двамата японски философи в радио-буса беше кратка, но с обещание за продължения. А разговорът ни с Боян Манчев и Ани Васева за „Хиджиката и неговият двойник“ продължава – естествено, в посока очаквания към японската публика.
Ани Васева: Първо да видим дали ще се върнем от Япония, защото в следствие и на разговорите с Футоши и Коичиро, а и на някакви наши усещания и информираности, и познания, и интуиции, нашата трактовка на живота и творчеството на Хиджиката доста се различава от ортодоксалното им, възприето вече поставяне в контекста на изпълнителските изкуства в Япония… И добре, че Лео ще си купи катана още със стъпването на Летище „Ханеда“, както се е заканил…
Боян Манчев: В горното интервю Коичиро Кокубун ни натовари с една доста тежка мисия, а именно да радикализираме отново японската култура, като ни предупреди, че ще ни бъде много трудно с тази иконоборческа работа. Действително, иконоборческото присъствие на Хиджиката отпреди половин век вече е нормализирано, т.е. той е вкаран в едни шаблони и стереотипи, подобни на тези, с които самият той е трябвало да се справи и да ги разбие и разгради. И в тоя смисъл ние със сигурност ще се сблъскаме с канона, установен от неговите ученици, които са гледали на него като на гуру, а сега самите те са заели подобна позиция и проповядват словото на Учителя… Докато ние сме работили с жизнения, с биографичния, както и с художествения материал по един доста свободен начин, който смятаме, че подхожда на Хиджиката,… но учениците му може да го възприемат и като светотатствен в неговия храм. Така че рискът е налице. Той е налице изобщо за храма на буто, който международен храм. Навсякъде по света има, така да се каже, представители на буто, има среди, които са доста нормативни и от тази гледна точка, наистина мисля, че това ще е интересно преживяване. От друга страна пък, нас ни очакват и ще се срещнем там с някои от най-прогресивните японски мислители, куратори и артисти, така че се надявам да има поле за разговор и ми е интересно какво ще можем ние да научим от средата, в която Хиджиката е осъществявал своята иконоборческа дейност.
И преди последния въпрос към Ани Васева, кратко отклонение от Боян Манчев, за когото знаем, че далеч преди познанството си с проф. Ясуо Кобаяши, Футоши Хошино и Коичиро Кокубун, а и въобще преди навлизането си в съвременната японска философия, още от ученик и студент е почитател на съвременната японска авангардна музика – от онази, която често звучи и на Пънк-Джаз стрийма на Бинар.
Финалът е отворен, разбира се. И води към естествения въпрос дали след радикалния опит с Хиджиката екипът на „Метеор“ би приложил някои от методите си, научени в процеса на работа по това представление, към някое от предишните…
Ани Васева: В някакъв смисъл да. Натрупвайки все повече информация по теми, които са близки и се пресичат, това ти разширява погледа неизбежно. В някакъв смисъл не, защото от малка съм се научила, че когато едно представление е готово и е минало известно време, не трябва да го пипам. Защото веднъж излизайки от логиката на дадения спектакъл, когато започнеш го пипаш след половин, една или повече години, ти вече си друг човек и представлението е друго и всичко е друго и ти вече се намесваш в нещо с някаква външна логика… И тогава не можеш просто да бръкнеш и нещо да поправиш, защото нарушаваш някакъв баланс, който някога си постигнал, имайки предвид някаква цялостна структура. И ако ще пипаш представление, трябва да го пипнеш хубавичко, т.е. от горе до долу. Така че, на теория – да, но на практика – не смея.
…(А вие, ако случайно сте в Токио в неделя, на 1 декември, заповядайте от 14:00 до 17:00ч. местно време в Кампуса „Комаба“ на Токийския университет – Източноазиатска академия за нови либерални изкуства)…
