На традиционната дегустация на бургундски вина на фестивала Д‘Жаз в Невер се запътвам към достолепен джентълмен с елегантна папийонка, в тон с изказа му и най-вече с непринудеността, с която ме въвежда в трите си вина. Виждам, че две от тях са любимите ми Пуи-фюме и възпитано изчаквам третото. На картата е срещу Сансер и малко над Пуи-фюме, а свежестта му е удивителна за хубаво заоблено тяло. Ако съм внимавал в етикета му, съм щял да разбера, че пия вина, селекционирани и представяни от Граф Анри (Comte Henry d’Assay).
Не, нищо общо с експортните български Мосю Анри селекшън от 80-те. Минаваме през ланшната реколта и стигаме до вино без реколта, което ме грабва с неописуемия си характер. Споделям му, че е като неуловима дама. Знаел съм как да говоря на вината му и следователно на следващия ден съм добре дошъл на вертикална дегустация в дома му. Съпругата му подава картичка с адреса, който бегло поглеждам и имам чувството, че влизам в роман на Питър Мейл.
Събота ранен следобед. Нежно ръми, на лозята в есенно злато вече им е все тая, обрани са отдавна и ширата ферментира. Не че я чуваме, завили към Шато дьо Траси. Следват ни четири автомобила с големи багажници. Оказва се, че в избата чакат именно тях. Звъня на Графинята, която междувременно е излязла от кулата и ни казва да поемем по частния път през горичката, който сме избегнали старателно. След половин минута сме в двора на средновековния замък, където няма каляски, кочияши и прислуга в ливреи.
Графът ни чака на входа и ни въвежда в сумрачна, но топла дневна с незапалена камина. Върху нея до бюста на прароднина са наредени достатъчно дегустационни чаши. Мебелите и килимите със сигурност са ако не на възрастта на замъка, поне на тази на някой от портретите по другите стени. Виждам прилика между прадядото, бащата, домакина. Граф Анри е израснал през петдесетте, завършил е аграрни науки (нещо типично във фамилията, където има и представители на енциклопедистите, и съоснователи на Института „Пастьор“, и приятели на Лафайет) и по думите му е вярвал и вярва в науката, рационализма и според него, колкото и да си мислим, че знаем всичко за почвите, това е по-скоро опит, а не дълбочина.
Честно казано, не съм си представял графове, графини и графчета на университетски скамейки, а се оказва, че синът му е бил сочен на горди индийски състуденти от висшите касти като част от една от доста старите френски фамилии. Първите писмени сведения за лозя в района, принадлежащи сега на тази фамилия, са от 1396-а. За шестстотната година реколтата е била необикновена, за разлика от 1994, която едва не го е разорила. Научавам, че предците му са дошли от Шотландия за да помагат на Шарл Седми във войната му с… англичаните, разбира се. След края на Стогодишната война, в Шотландия ги е чакала смърт, земите им вече са били конфискувани, а в Бургундия благодарният френски крал Луи Единайсети ги натурализира заедно със земи, които получават за военните си заслуги. Ще минат два века и няколко женитби, докато фамилията окончателно се засели в мястото сред лозята, където ни посрещат. Е, наследниците не парадират по килт и не гледат отвисоко. Наскоро е трябвало да се разделят с любимите си лозя, но предпочитат да не говорим за това, както и да обещая да не публикувам външни снимки, за да не им причиня неприятности.
Показват ми карта на разлома между Сансер и Пуи-фюме. Само пет километра разлика и тероарът е съвсем друг. Варовик (на изток), глина с кремък (Траси), глина с пясъци (Пти Боажибо, преди варовика), остатъци от черупкови (на юг, около Римския път над Пуи). Сена и Лоара не са били като днешните, а по думите на графинята е имало супер река като Амазонка. Частта история е нейна, частта технология на виното – на съпруга ѝ. „Имах късмета да присъствам на лекциите на „Папата на белите вина“ – д-р Дени Дюбурдьо, от когото научих най-важното, което е и най-простото. Всичко, което е добро за ядене, е добро за вино. Впоследствие се оказа, че двама от сегашните партньори, чиито вина селектирам и предлагам в колекцията Граф Анри, са също негови възпитаници. Значи има нещо предопределено да споделяме общи ценности.”
Част от тези ценности е контактът с другите. „Избирам на кого да продавам виното си. Ако не намеря обща тема за разговор, едва ли ще реша, че този човек ще разбере вината, които пие. Те са нишови. Работя само със совиньон блан, нищо че предците ми са правели пенливо вино от другия местен сорт Шасла за Руския императорски двор. И доказвам, че всеки тероар е важен в различието си. Опитвате вино от Турен, ароматите му са различни от гасконското, останалите четири са бургундски, Пуи-фюме. Но едното от тях е от почва с глина и кремък (характерен привкус на кремъклийка), другото е от варовикова (не ми стана фаворит), а това без реколта е купаж 60:40 от две реколти, но не може да има обозначена година при повече от 15% купаж.” Питам го как е стигнал до странната пропорция. Оказва се, че по-старото е било попило много дърво, но понеже една от големите бъчви е била от акация, да не се чудя на медения послевкус. Представям си, ако е била от смокиня. Тук се намесва Графинята, чието потекло е средиземноморско и определено разбира повече от мен от смокини.
Граф Анри ме пита за тенденциите в съвременния джаз. Оказва се, че свири на кларинет в местния джаз-бенд. Казвам му, че има сходни неща с винените тенденции без толкова вярност към основните стилове. Нишите ни сближават. Обсъждаме един от снощните концерти и още веднъж се убеждавам, че човекът – това е неговият вкус и неговият стил. Граф Анри и Графиня Корин ни изчакват под дъжда да потеглим, не преди да сме сложили кашонче с весело звънтене в багажника. Преди да си сложа колана му казвам, че ще го кръстя в репортажа си Граф Анри де Совиньон. Той ме пита дали няма да имам нищо против, при нужда да кръсти така марката си. Стискаме си ръце и в огледалото ги виждам да стоят докато не се скрием от поглед.
