Една от важните теми за човечеството днес е храненето – дейност коренно различна в различни точки по света, в зависимост от местните традиции и възможности за отглеждането на храна. Постоянната грижа за тялото ни и избора с какво и как да се храним е предмет на много спорове и мнения, изказвани от различни специалисти – от фитнес треньори и диетолози, през лекари, астролози, еколози, до хора, страдащи от автоимунни заболявания, които успяват да овладеят именно чрез прецизния прием на храна. Всеки има мнение по темата – големите ресторанти, готварските блогове, сайтовете за здраве и здравословен начин на живот. Да се ориентираме в тези мнения, за да адаптираме храненето си не само според възможностите си, но и според изискванията на тялото си, е на практика невъзможно.
Това обаче не пречи на множество компании по света да продължават да предлагат решения, разработвани от техните специалисти. В някои случаи това са тигани със специално покритие, готвенето в които ще „запази полезните свойства на храната“ или пък ‘slow cooker-и, които правят същото като тиганите, но са „по-самостоятелни“ и по-скъпи. Британската start-up компания Karakuri предлага нещо коренно различно, особена смес от традиция и новаторство, която кара мен да се чувствам вече живееща едновременно в научнофантастичен роман, от тези на Филип К. Дик, да речем, и антиутопия като „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли. Това е „онази“ визия за бъдещето за човечеството – управлявано от т.нар. Internet of things (сюжет, разиграван вече в научнофантастични романи, ако си припомним Одисеята на Артър Кларк и филмът на Стенли Кубрик по романа).
Компанията взема името си от японската традиция за правене на куклите с механизъм karakuri ningyo, които могат да ви сервират чая например. На японски кarakuri означава именно това – механизъм или трик, хитрост, а правенето на такива кукли се развива като „жанр от развлекателната индустрия“ в Япония през Едо периода (1603-1868). Според употребата и размера си karakuri се делят на три вида: Butai karakuri или каракури за сцена са се използвали основно в театрите, а по-малките Zashiki karakuri са били домашни кукли. Третият тип, Dashi karakuri е бил употребяван и все още се употребява с малко по-сериозни цели – за възстановка на легенди по време на религиозни празници и ритуали, и той е най-близкият източен еквивалент на това, което гърците са наричали deus ex machina.
Куклите, оригинално задвижвани с пружини и тежести, могат да правят множество неща. Ако сложите чаша чай в „ръцете“ на кукла karakuri, тя ще тръгне, така е изграден механизмът ѝ (почти по павловски), но някои от тях (както в горното видео) могат да стрелят с лък и да калиграфират. Ако сте се питали откъде идва любовта на японците към роботи и механизми – ето това е отговорът. А сега, тъкмо преди да се потопим в дълбоките води на японските традиционни занаяти, ще се върнем при start-up компанията, с която започнахме. Слоганът на сайта на Karakuri гласи така: „Четвъртата индустриална революция в храненето“, а една от последните новини съобщава, че към Karakuri се присъединява готвачът Хестън Блументал, със съвети за това как роботизираният готвач на компанията да произвежда вкусната, перфектна гозба, съобразена освен всичко друго и със здравословното състояние на пациента. Изкушението да оставя в текста оригинален цитат от негово изказване е по-голямо от мен.
„The collaboration between robots and humans is something I am deeply interested in. Whilst there are so many incredible things robots can do for us, they lack many of the key human qualities that make the hospitality and service sector so special“….
И малко по-надолу:
„Let’s use robots to celebrate the things that only humans can do”
И, не, това за което ви говоря, не е част от сюжет на Филип К. Дик, както допуснах в началото. Това е ни повече, ни по-малко революция в храненето, която, казва сайтът на компанията: ще намали разхищаването на храна, ще подобри качеството на храната и ще разнообрази избора на потребителя, ще подобри благополучието на персонала и ще даде тласък на по-здравословното хранене. Ще оставя на вас изводите, а за финал ще вмъкна една литературна препратка, която изникна в главата ми, докато се дивях на машините и техните възможности. С едно намигване към start-up-а и с пожелание за успех, се връщам около половин век назад, но в Западна Европа, при Борис Виан, който освен музикант и писател, е бил и инженер и изобретател. В романа си „Пяната на дните“ Виан описва пианоктейла на своя герой Колин по следния начин:
„На всяка нота отговаря определена напитка, ликьор или есенция. На форте педала отговаря разбитият жълтък, а на тихия — ледът. За да се получи газирана вода, трябва пронизителна нота от горна октава. Количествата са в пряка зависимост от такта: на шейсет и четвъртина отговаря една шестнайсета доза, на четвъртината една доза, на цяла нота четворна доза. Когато се свири бавна мелодия, влиза в действие коригираща система, която контролира нарастването на дозата, за да не прелее коктейлът, чието алкохолно съдържание обаче се увеличава. Дозата може да се видоизменя в зависимост от продължителността на мелодията: например, ако тя бъде сбита стократно, ще се получи питие, което благодарение на допълнителната настройка ще е съчетало всички хармонии.“
Но за хармонии ли говорим тук наистина?
