Изложбата на Сирак Скитник в Софийска градска художествена галерия свърши, но и продължава – с усилията на Красимир Илиев и Пламен Петров на бял свят се яви великолепен каталог на художника.
Съвсем достойно приключение – Сирак Скитник, колкото и това да не се разбира от настоящето българско общество, има в нашата култура такова присъствие, което може да се измери само с една дума – „велико“. С разнородния си талант на драматург, театрален критик, художник, той е от хората, благодарение на които българският културен живот прескача провинциалните битки и интриги и се превръща в достоен и съизмерим с културния живот на Европа.
Прочее, запознавайки се със сирак Скитник, разбираме, че още през 30-те години нашият интелектуален елит отдавна е избрал своето място – в Европа и пак Европа (макар той самият да е завършил художественото си образование в Санкт Петербург).
Но тогава градът все още не е Ленинград и азиатското сатрапничество на Сталин не е хвърлило тежката си сянка над него. Каталогът, дело на СГХГ, в този смисъл е и политически акт – показва, че България може и трябва да бъде европейска държава, че нейните най-умни синове отдавна са избрали за нея този път.
Всъщност, ако сме прегледни, то точно културно и в културните си дела ние може да превъзмогнем обсебеността си от силата и насилието, да се присъединим към цивилизационните ценности на развития свят. И каталогът на Сирак Скитник е феномен тъкмо от такова естество – ценностно-цивилизационно.
Затова смятам, че той е трябва да бъде достижение на колкото се може по-голяма част от българското население. Особено е важно да достигне училищата – тези наши български училища, в които почти не се говори за модернизъм, но пък за национализъм – обилно.
А именно модернизмът на нашите предшественици, които са се стараели да внедрят в България други мерки на човешко общежитие, е нещото, върху което най-много трябва да се набляга в училище. Прочее, бихте ли могли да ми кажете колко от нашите ученици, включително тези от елитните гимназии, са прочели или хайде поне чували за Сирак Скитник? Убеден съм, че се броят на пръсти. Колцина дори от по-образованите българи пък знаят истинското му име?
Че се казва Панайот Христов и че е роден в Сливен? Цялата тази „безизвестност“ е не обаче порок на самия художник, порок е на българската образователна система, която продължава по своите мерки да се придържа към една педагогическа и учебна догматика, характерна за съвсем други и съвсем не прилични времена.
Отдавна е, мисля си, време тази догматика да бъде преодоляна, да се намери смела и наистина значима образователна реформа, която да не оставя имена като това на Сирак Скитник в мрака на историята. Защото той е пример и може да служи за пример – пример за това, че човек дори и българин, дори и балканец, може да бъде също така и европеец. Нещо повече, знае отлично как да бъде европеец, от висок карат европеец…
