Бола де Ниеве се определя като „тъжен човек, чиито песни са весели“. На него Мартирио и Чано Домингос посвещават новата си съвместна работа, две десетилетия след първата им такава, посветена на испанския жанр коплас. Първият голям фламенко-пианист и авангардната андалуска певица – един от символите на мовидата дават своя „филин“ – въздушен и носталгичен, пропит с любов и с ароматите на пренесената в Куба Андалусия.
В албума откриваме и други знакови композиции, освен типичните за репертоара на Бола де Ниеве. Една от тях е „Животът в розово“, където освен Едит Пиаф и Луи Армстронг, своя почерк са оставили, избирайки тези, които звучат най-често в Бинар, бразилското „Трио Есперанса“, Ришар Галиано, Мелъди Гардо и италианското дуо „Мусика нуда“. Е, освен отлично (по-скоро нетипично за испанци) произношение и душевно превъплъщение на Мартирио, не мога да отмина самоцитираните акорди на Чано от най-любимата му композиция “Alma de mujer”. Другото, изключително запомнящо се с хумора си парче е приспивната песничка “Drume negrita”. Не че липсва хумор и във финала на „Живота в розово“ или в последващата я „Bito Manué“ (Виктор Мануел както би се произнесло и в Андалусия, и в Куба).
В същия ден на излизането на албума за Бола де Ниеве, Чано Домингес има двойна „кубинска“ премиера в още един проект, този път центриран около болерото. В него главно действащо лице е продължителят на големия род на Сабикас и Моренте – певецът Енрике Ередия „Ел Негри“. Основно действащо лице заедно с него е кубинският пианист Пепе Риверо (втори „испански“ проект за годината след „Шалчето на Пепа“ с Хавиер Колина). Чано слага отпечатъка си в своето танго “Uno”, което за пръв път свири с „Ел Негри“ на един бенефис в 2003. Сред другите звезди на централноамериканската музика заслужава да отбележим и мексиканския композитор и певец Армандо Мансанеро, и без време напусналия ни пуерторикански тромпетист Джери Гонсалес.
Настроението е сходно с това от дуета на Мартирио и Чано. Вокалите са не по-малко експресивни, въпреки „обърнатите“ регистри – по-висок за „Ел Негри“ (на моменти почти като Арканхел) и по-нисък за Мартирио. Оставяйки настрани екстремното присъствие на Диего ел Сигала в болеросите му с Бебо Валдес (на когото е посветено предпоследното парче), тези тук са в линията, прекарана от майсторки като Естрея Моренте и Силвия Перес. И отново „френската“ връзка – в случая при „Ел Негри“. За изпълнението му на „Бохемата“ на френски, получава поздравления от самия Азнавур. Затова определението на двата албума като „кубински“ или „болерос“ е до голяма степен условно. Достатъчно е началото на краткото финално парче в ритъма на „алегриас“ и преминаването му през „мартинете“, всичко това със соло тромпета на Джери Гонсалес и твърдението на „Ел Негри“, че това си е „чисто болеро“. Бих предпочел да кажа „просто – болеро“.
Но, както се казва на някои езици, „няма две без три“. Дни по-късно, Чано Домингес обърна представата ни за дозирано присъствие с трети албум с негово име. Гост му е израелската флейтистка Хадар Нойберг, с която се среща на джаз-форум в Европа и после в Ню Йорк. Там и записват репертоар с негови и нейни парчета, намигвания един към друг (взаимни посвещения – „Чанго“ и „ХХ“), към Виолета Пара („Cancion de Amor“), Джо Завинул („If I Think of You“) и репризи – от папагала („Loro“) на Егберто Гисмонти до традиционни сефарадски мелодии („Morenika“). Натрупвания, като за ненаситници. Музикалната диета не е нашата сила.
