Някъде в зората на времето в митична Гърция принцеса лети в небесата, яхнала снежнобял бик. Под погледа ѝ – сини морета. Изведнъж бикът каца на един остров, на плаж с много скали и там се превръща в Олимпийския бог Зевс. Принцесата е неговата любима Европа, островът е Крит, а плажът – Матала. От любовта на Зевс и Европа се ражда цар Минос, на когото по-късно са кръстени считаните за началото на европейската нация минойци.
Толкова стара е Матала. Едно обикновено рибарско селце, през което преминават митични богове, древни култури и… хипита. Толкова много различни влияния, а тя, Матала, сякаш си остава същата, претърпяла сътресенията на природата и времето, но все още там, готова да приеме следващата цивилизация.
Разположено в южната част на остров Крит, селото се къпе в топлите води на Либийско море, което нежно облива чудатите скали, надупчени като швейцарско сирене, а те изчезват в него като потъващ кораб. Метафората не е случайна. Стоейки на плажа или дори отвисоко, можете да се полюбувате на този митичен „Титаник“, чийто каюти са мистериозните, издълбани в него пещери, и чийто корабен нос сочи някъде нагоре към мястото, от което Европа е пренесена, за да стъпи за пръв път на Крит. Може би.
Предполагаемо оформени по времето на Неолитната ера, пещерите стават свидетели на митичната божествена любов, на появата на минойците, както и на тяхното изчезване. Но ето, че сме около III век пр. Хр. и в Матала нахлуват, разбира се, римляните. Пещерите изведнъж са не просто място за живеене, каквото са били досега, а се превръщат в гробници, или поне така смятат повечето археолози. Това твърдение е може би отражение на гледката, която се открива пред очите ни в момента, в който влезем в някоя от пещерите. Съзнанието ни връща назад във времето и ето – ние виждаме как римският генерал Марк Юний Брут стои гордо пред своята Brutospeliana – пещерата, кръстена на него, защото се вярва, че често я е посещавал; виждаме важни римляни да полагат своите висши мъртъвци в добре изработени скални гробове под формата на легла. Но, разбира се, биха могли да бъдат и точно това… просто легла.
Разположението на Матала винаги е било привлекателно и затова през всички тези години се е ползвала като главно пристанище: по минойско време – на античния град Phaistos, а по време на римляните – на Gortys. Сега вече това не е основната му функция. Гледката е по-скоро следната: малко пристанище за лодки, където рибар с капитанска шапка завързва лодката си „под Маталската луна“, скача на брега и се качва в едно от барчетата нагоре по скалите да изпие… най-вероятно един ром, а може би и повече.
Вековете след Минойската ера и Римската империя са разнообразни за Крит. Преди окончателно да попадне в ръцете на гърците, той е бил византийско, арабско, венецианско и османско владение. Да, бил е доста желан в миналото. Днес обаче Матала дължи своята известност и посещаемост на хипарското движение през 60-те и 70-те години, защото именно то води тук привържениците си. Но дори без да знаете тази история, всичко ще ви стане ясно, когато на входа на селото видите лицето на последното хипи, живяло в Матала – Matala George. Издълбано в символичното за това място маслиново дърво от известния критски артист Spyros Stefanakis, лицето на George ще ви посреща с емблематичната си фраза:
„Today is life, tomorrow never comes“
Дървото на Matala George на входа на селото
Оттук нататък ще откривате хипарски следи навсякъде в това село. Рисунки, шарени магазинчета, надписи и типичните за хипарите ванове, знакът за мир, призив за любов… Всичко е там. Но най-вече пещерите. Пещерите, които през 1965 г. стават дом на първите „по-освободени“ и извън нормите на обществото заселници. Това са така наречените бийтници (beatnik), обществото, отхвърлящо материалното и възхваляващо вътрешния мир, едни истински хедонисти се заселват в пещерите на малкото рибарско селище. Малко по-късно пристигат и хипитата и хвърлят в смут местното население, което дотогава най-вероятно не е виждало и един турист. Защото както казва в интервю една от най-известните обитателки на пещерите – певицата Джони Мичъл, дошла тук да търси своето Аз – в Матала не е имало почти нищо,
„just two grocery stores, a bakery where the owner made fresh yogurt and bread, a general store with the only phone in town, two cafes and a few rental huts,”.
Хипита в пещерите на Матала
Стоейки пред тези мистериозни пещери, няма начин да не се замислите за тези дни, за тези хора, избягали от обществото, в което не искат да живеят и как са стигнали до тук. Дали са знаели къде точно отиват и какво ги очаква, или просто са хванали самолет до Гърция, след това са пътували с кораб до Крит, качили са се на раздрънкан автобус, виещ се по малките неравни пътища на острова и накрая той ги е свалил по средата на нищото? И те, само с раница на гръб и китара в ръка, за пръв път са усетили африканския вятър в дългите си коси, донесен от Либийското море; видели са простора и свободата, лазурната вода и загадъчните самотни пещери – готовите им безплатни домове – и са познали мястото си. Мястото, където да живеят необезпокоявано със своите принципи и вярвания, да творят и просто да се наслаждават на живота.
Историята на Джони Мичъл се доближава до тази наша представа. Тя и нейната приятелка Пенелопе са пристигнали в Атина, където външният ѝ вид и най-вече дългата ѝ златна коса са накарали местните да ѝ подвикват, че е хипи и че мястото ѝ е в Матала. Тогава те решават да разберат какво е това място и се качват на ферибота за Крит. Пристигайки в малкото рибарско село, животът веднага я среща с мистериозния Кери, който малко по-късно, заедно с невероятната обстановка на Матала, стават повод Джони да напише своята емблематична песен „Carey“, посветена на живота ѝ там.
Това място привлича не само „Децата на цветята” или търсещи себе си артисти като Боб Дилън, Джанис Джоплин, Кeт Стивънс, но и много политически бежанци и американски войници, служили във Виетнам и изморени от войната. Защото животът в Матала е бил лесен, „прекалено лесен“, както казва самата Мичъл. Но тази крайна свобода в един момент се оказва заплашителна за религиозните виждания на местните скромни жители и в началото на 70-те години, по времето на Гръцката военна хунта, хипитата са изгонени от Матала от Епископа на град Гортина. Още една емблематична цивилизация изчезва…
Това обаче не е наистина така, защото, разхождайки се там, по един или друг начин ще ви се напомня за тези времена. Ако имате късмет, освен на туристи и местни жители може да попаднете на автентични застаряващи представители на хипарското движение. Едно от местата, на които е много вероятно да ги видите е Mermaid Café. Там ще се пренесете назад във времето, когато Джони Мичъл вдига наздравица за своите приятели, за всички откачалки и войници, една наздравица за нищото, в което те намират смисъл и свобода.
„Come on down to the Mermaid Café and I will buy you a bottle of wine
And we’ll laugh and toast to nothing and smash our empty glasses down
Let’s have a round for these freaks and these soldiers
A round for these friends of mine“
Ако се разходите до близкия емблематичен „Червен плаж“(Red Beach), което трябва да направите, ще се изкачите по скалист хълм, в който тук-там ще забележите все още обитаеми пещери. Повечето от тях са изолирани и трудно достъпни и използвани за живот от съвременни хипари, които просто не искат да пуснат това време в миналото. Натъкнахме се на двама от тях… голи, носещи си вода от морето към своите първобитни домове. Сякаш духа на жадуващите социална и духовна свобода хипита не може и не може да си тръгне от това място.
В една от пещерите към Red Beach
Вече пристигнали на този изумителен плаж, ще можете да се полюбувате не само на червеникав пясък и скали, но и да се насладите на „най-доброто мохито на планетата“, единствената напитка в бара на Янис. Поне за нас беше така.
Yannis Best Mojito Bar, Red Beach
На Червения плаж все още може да срещнете доста нудисти, които сякаш продължават традицията на хипитата да използват предимно това място за по-разкрепостените си виждания. В писмо на сайта на Джони Мичъл Евелин, която е прекарала известно време в Матала, разказва, че именно на Червения плаж, който е по-усамотен и няма кого от местните да обидят, голотата е била приета. Плуването, събирането на тен, бъбренето и дремките са били основните дейности там по това време. Е, и сега не е много по-различно.
Червеният плаж
Днес пещерите в Матала са защитени като археологическа ценност, оградени са и са отворени за посетители срещу вход от 2 евро. Символична цена, за да се докоснем до такова историческо наследство и витаещия дух на всички обитавали ги цивилизации. Освен на история можем да се насладим и на музика, ако посетим Матала по време на музикалния фестивал Matala Beach Festival, който е най-големият безплатен музикален фестивал в Европа и е организиран всяка година от 21-ви до 23-ти юни точно под емблематичните пещери.
Матала не е просто туристическо градче, тя е изходна точка за живот от зората на времето. Дори и да не вярвате в гръцките митове, когато стъпите там ще ги почувствате, но най-вече ще усетите духа на свободата и спокойствието; ще чуете гласовете на Боб Дилън и Кeт Стивънс да отекват в пещерите; ще се взирате в морския хоризонт и мислено ще виждате бреговете на Черния континент, защото „вятърът е от Африка“, напява Джони Мичъл.
Автор: Гергана Цанкова
