Някъде в средата на седемдесетте години в един бар стоят Стивън Спилбърг и Стийв Маккуин. Маккуин пие бира след бира, докато Спилбърг му говори за филм, който е близък до сърцето му и е нещо, което е искал да направи от много време насам. Това се случва след „Челюсти“ и преди „Джурасик Парк“. Маккуин вече е чел сценария на „Близки срещи от третият вид“ и предимно слуша режисьора, който в този случай е и сценарист. Спилбърг иска от Маккуин да играе Рой – главната мъжка роля, защото неговото присъствие му напомня за баща му, а филмът е провокиран от разговорите на Стивън с него. Преди да си тръгне, Маккуин му казва, че за съжаление не може да приеме ролята. Когато Спилбърг го пита защо, Стийв обяснява, че просто не може да плаче по команда и ще развали сцената с картофеното пюре. Спилбърг му казва, че ще махне сцената, но Маккуин е на мнение, че тя е най-добрата в целия филм. След това си тръгва.
Има причина Стийв Маккуин – големият, лош човек от тежките шейсетарски и седемдесетарски екшъни, да не може да плаче когато му кажат. И тя не е защото е лош актьор. Тогава Маккуин е на четиресет и пет и вече няма нито една сълза останала в системата му. Той е толкова емоционално изтощен и пресъхнал, че ролите му са много близки до собствения му темперамент. Той е едно гранитно човече, което не допуска нищо чупливо до себе си, освен моторите и колите си. Отдавна прекалява с алкохола и отдавна е най-скъпо платеният актьор в Холивуд. Маккуин не печели нито Оскар, нито Глобус, нито Палма, Мечка или каквато и да е голяма награда за четирите десетилетия, които прекарва на екрана. Но за сметка на това си печели славата на най-готиния актьор от Джеймс Дийн насам, което не е много, но е нещо.
Причината да не може да плаче, когато му кажат да плаче, идва от изтормозеното му детство. Той няма баща, няма и майка. Поне не в нормалния смисъл. Има само грешни понятия за обич и знае единствено как да се оправя сам. От него не се е очаквало нищо. Баща му си тръгва след като майка му зачева. Тя е некомпетентна и негодна за отглеждането му до голяма степен заради алкохолизма си. Затова тя оставя тригодишния си син на родителите си в Мисури. Идва голямата депресия и с нея той е отведен да живее във фермата на чичо си. Това остава единствената адекватна бащинска фигура в живота му. Суров и строг мъж, който възпитава Маккуин в стил, адекватен за тежкото време, в което живеят.
На осем се връща обратно при майка си и втория ѝ мъж, който, както можете да предположите, не е много добър човек. Той често бие съпругата и доведения си син. Стийв има дислексия, полуглух е, и трудно се адаптира към градския живот. На девет, след постоянните побои, решава, че ще избяга от вкъщи и ще живее на улицата. След като го откриват, го връщат обратно във фермата. Там остава до дванайсетата си година, когато отново е върнат при майка си за последен път. Тя вече е с нов мъж, но постарому. От самото начало третият ѝ съпруг и Стийв не се разбират. Стига се дотам, че малкият е хвърлен по стълбите. Маккуин отново бяга и се присъединява към улична банда, с която заживява. Те крадат и правят дребни престъпления до момента, в който не е откаран в дом за проблемни момчета по инициатива на третия си баща. Там нещо се чупи в Стийв. Той намира структура и ред. Далеч от семейството си и всичко несигурно и буйно, той успява да намери център в дома за момчета. Оттам отива в армията.
След три години служба Маккуин е на двайсет и две, но психиката му е на възрастен мъж. Чичо му отдавна е мъртъв, а фермата продадена. Маккуин дори и несъзнателно решава, че ще посвети живота си в това да възпитава момчетата, макар и от екрана. Той се записва в колеж, за да изучава актьорско майсторство и така успява да направи своето голямо бягство, много преди „The great escape“.
