Спокойно, става дума за джаз-стандарта, за хита на Тото Кутуньо и Джо Дасен – след малко. „Индианско лято“ е ни повече, ни по-малко нашето „циганско лято“. Сезонът на надеждата за още малко слънце поне по нашите ширини, които са и северно-американските. Един бивш диригент в началото на миналия век решава да пише оперети и да си направи собствен оркестър. Името му е Виктор Хърбърт. В 1919-а издава произведението си „Индианско лято – американска идилия“, където валдхорната рисува есенните цветове, на които всички се възхищаваме. Чак 20 години по-късно Ал Дълайн пише текст, с който оприличава сезона на сълза след летния смях, когато се зараждат илюзиите, които няма да се случат. Чак след войната – не на последно място и заради култа, в който е издигнат след гибелта си майор Глен Милър – парчето става джаз-стандарт.
„Индианско лято“ е и името на първия запис на „Доорс“. Джим Морисън си спомня, че като четиригодишен преживява катастрофа, в която жертви са индианци, чиито духове го преследват. Парчето става известно чак пет години по-късно, когато „Доорс“ най-после го включват в албум, без никога да го свирят на сцена. То е и единственото, което е свързано с индианци. Но понеже на английски по същия начин се пише и „индийско“, в плейлиста включваме и „индийското лято“ на Анушка Шанкар.
Темата – в нещастно-любовните ѝ измерения – е разработена и от „Стереофоникс“, по-неутрално – от Крис Боти, а като игрословица (“Talsete di Marsantino”) – от едноименната италианска формация “L’estate di San Martino”.
Хронологически последна влиза в джаза, новото танго и амазонските звучности темата, написана от Тото Котуньо като „Африка“. Тя получава успех след текста на Льомел-Деланое за станалото емблематично за Джо Дасен “L’été indien” (трябвало да я пее Клод Франсоа, но се е успал, буквално, за срещата в СиБиЕс)… Английският превод е изпят и от Нанси – щерката на Франк Синатра. Италианският се връща към самия автор Кутуньо – никой не е пророк в родината си. Е, в клипа пясъкът на плажа е заменен с вулканична пепел. Все пак е по-впечатляващо от микса със симфоничен оркестър, който съм включил с нарочна цел – да не забравяме, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Какъвто е и смисълът на 80-годишния текст към 100-годишния джаз-стандарт.
Завършекът не може да е друг освен 70-годишният стандарт на Уди Хърмън за ранната есен, на който ще посветим следващия си плейлист. Версията тук бе и темата, с която Уилис Коноувър започваше своите джаз предавания от 50-те до 90-те.
