Преди няколко години попаднахме на статия в Нешънъл Джеографик, която разказва за фосилите на праисторическа гора, открити в Антарктида и датирани приблизително 260 милиона години назад в историята на планетата, някъде по времето на поредното и най-масово, твърдят учените, измиране на видове. Ако е имало гора на Антарктида, по онова време част от големия континент Гондвана, може би е време да преосмислим част от възгледите си за планетата и за промените, които постоянно се случват в коя да е от нейните множество и сложни екосистеми. В този смисъл, далеч не е случайно, че избираме да започнем този текст с информацията за праисторическа гора, защото именно за гора, гори и изобщо за растителност ще иде реч в следващите редове.
Въпреки различните мнения по въпросите на екологията, за нас е безспорно, че човечеството е започнало да влияе твърде много върху хабитата си и да го променя твърде интензивно. Умален пример за подобно влияние е пускането на множество червенобузи костенурки в природата, допреди това отглеждани в домашни условия. Червенобузите костенурки са силно адаптивен и на практика всеяден вид, който лесно може да измести другите видове костенурки по размер на популацията и хабитата. Подобно нещо се е случило и когато в края на ХVIII век първите зайци, предназначени за храна, са пренесени в Австралия заедно с колонизаторите, а около половин век по-късно две дузини екземпляри биват пуснати на свобода, за да се размножат и да бъдат ловувани впоследствие. И те се размножават, с нечувани темпове, а ловците имат нечувано високи улови, без това да засегне чувствително броя на гризачите, които унищожават хиляди акри растителност.
Подобни събития в човешката история има достатъчно, особено ако се целим в последните 100-150 години. Факт, достатъчен, за да потвърдим, че повлияваме естествената околна среда, която обитаваме, по множество начини. И докато едни от тях можем да причислим в графата „положителни“, то има множество други, които по-скоро обезлюдяват и унищожават цели региони. Спомняме си излъчванията на „Атлас“ от края на 80-те със Симеон Идакиев, който ни водеше в джунглите на Борнео. Днес, десетки години по-късно, остров Борнео е далеч от определението джунгла. Сечта, безогледна, за да се освободи място за маслодайната палма, е разрушила хабитатите на множество бозайници и птици, влечуги и прочее, за изсечените растения е повече от ясно. Един от най-светлите положителни примери обаче е проектът „Instituto terra“ на бразилския социален и документален фотограф и фотожурналист Себастиао Салгадо и неговата съпруга, за който можете да видите повече във видеото:
Мащабни проекти като този, за който ще ви разкажем, изискват много повече ресурс, много повече дипломатически и политически ходове и тънкости, както и непрестанните и дългогодишни усилия на огромно множество от хора. Спокойно можем да наречем подобни проекти грандиозни и променящи с размах разрастващи се пустинни области, каквито са районите в Централна Африка или района на пустинята Гоби в Северен Китай. Не са малко писателите-фантасти, които говорят за тераформиране на планети с враждебни за човешкото същество условия. Не са никак малко и филмите, които показват как саденето на растения и изобщо растителността се оказват от решаващо значение за съществуването на човешкия вид. Но не е ли всичко това твърде антропоцентрично – променяме, тераформираме, унищожаваме или опазваме само и единствено с мисъл за оцеляването на човека, който по негласни закони и сам на себе си е дал правото да разполага с тази планета, да се възползва от ресурсите ѝ и да твърди едно или друго за това, което се случва с нейната природа. Било то несъгласие под всякаква форма, че унищожаването на еко-системи е пагубно, било то морално неутрални изказвания, че Земята трудно може да бъде унищожена и че тя живее в свои свръхцикли, независимо от Човека, чието влияние върху тези цикли е на практика незначително.
Но добре тогава – има или няма глобално затопляне и ако има, как можем да спрем процесите, които го движат или поне да ги забавим? И още – знаем ли, че именно тези процеси повлияват на процесите на топене на ледените шапки, които пък повлияват на някакви други процеси. И по-важното – дали една промяна непременно е промяна към хубаво и как можем да разберем това?
Задаваме си тези и подобни въпроси, четейки за Великата зелена африканска стена, но и за стената в Китай, като междувременно си даваме сметка, че от тях двете именно африканската стена е много по-сложен, по-противоречив проект и в него има замесени много повече интереси и мнения. Затова само мимоходим ще споменем, че по отношение на Китайския проект тези мнения и противоречия обръщат внимание най-вече на факта, че засаждането на много растения вероятно би имало пагубен ефект върху тъй или иначе вече пресушени райони, както и че когато тези растения не са съобразени с местната флора, твърде възможно е да се случи същото, което се е случило със зайците в Австралия.
Проектът „Great Green Wall“ в Африка е с епични мащаби, както се казва и на сайта им, и си поставя за цел да залеси ивица от 8000 км по цялата ширина на континента, спирайки по този начин разпространението на Сахара и давайки на Сахел, един от най-бедните региони на Земята, храна, работа, минимизиране на бежанските потоци и като цяло добруване. Всичко това звучи чудесно, и да, звучи епично. Със сигурност не е неосъществимо и по всяка вероятност не е лишено от смисъл предприятие.
В Great Green Wall са замесени дузина африкански държави – Чад, Еритрея, Джибути, Мали, Етиопия, Мавритания, Нигер, Нигерия, Буркина Фасо, Сенегал и Судан и до този момент, поне според сайта на начинанието, са възстановени милиони хектари в най-засегнатите от сушата, бедността и глада държави. Отново според сайта 12 милиона устойчиви на суша дървета са били засадени на територията на Сенегал с надеждата растенията да задържат и образуват почва, в която да може да вирее храна. Оказва се обаче, че има дребна подробност – почвите в района Сахел, който разделя Сахара от суданските савани на юг, са с висока киселинност, което означава, че голяма част от растенията не биха оцелели. Да не говорим, че климатът в Сахел е много подобен на климата в близката Сахара – горещо, сухо и ветровито – все условия, благоприятстващи промените, с които се бори проектът Great Green Wall. Амбициите му са до 2030-та година „да възстанови 100 милиона хектара понастоящем пресушена и неизползваема земя, да помогне за изолирането на 250 милиона тона въглеродни емисии и да създаде 10 милиона работни места в селските райони.“
Дали и какъв е истинският успех на проекта, можем само да гадаем. Възможно е всички тези неща да се случат, ако постоянството и желанието за по-добро съществуване в един от най-бедните региони в света, раздиран също така от всевъзможни конфликти, породени от всевъзможни интереси, надделеят над въпросните интереси. Обаче, както е обичайно за човечеството, за проектът вече има филм, филмът вече е представен на биеналето във Венеция и ние вече видяхме неговия трейлър:
Дано това е наистина чудо, а не просто поредната хрумка на антропоцена, в който вече се намираме. Най-малкото защото идеалистичната реторика на филма никак не помага на проекта, поне в нашите очи.
