Десети декември, 1967 г. Часът е три и половина следобед в мразовит зимен ден. Бен Коули се е хванал за възглавницата от самолетната си седалка и стои на повърхността на ледената вода на езерото Монона. Той едва диша благодарение на хипотермията. Около него има отломки от самолета, в който е спал минути по-рано. Той гледа как желязното туловище на машината бавно потъва и знае, че няма какво да направи, за да спаси останалите пътници, които потъват заедно с него. Коули се опитва да плува, но не знае как, никога не е можел, затова само се държи за възглавницата и се надява някой да дойде преди да е измръзнал до смърт. Двайсет минути по-късно полицейска лодка го спасява и той успява да се възстанови. На борда на самолета има още седем мъже. Всички умират на място. За добро или за лошо, Бен Коули е последният човек, който вижда Отис Рединг жив.
Останките от самолета на Отис Рединг, 1967. /madison/
Рединг е на двадесет и шест, когато студеното езеро го прибира в недрата си и взима гласа, и бъдещето му много по-рано отколкото е трябвало. За седем години Отис се превръща в една от най-обещаващите звезди на американската музика, но така и не успява да изпълни потенциала си. Рединг започва, както много от черните музиканти в средата на миналия век, в църковен хор. Десетгодишният Отис е обсебен от Little Richard и го имитира постоянно. По това време Рединг вече свири на пиано и китара, и има ясна цел – да стане известен и да помогне на родителите си и петте си братя и сестри да излязат от ранчото в Джорджия.
Затова той не спира да пее и да се учи от идола си. Започва да се предлага на различни заведения и накрая го взимат да пее балади всяка неделя в местното радио, за което му плащат по два долара. Засега това стига за Отис, който, след като баща му се разболява от туберкулоза, е почти постоянно в болницата. Освен в радиото, той работи като копач на кладенци и сипва бензин в бензиностанция. Отдавна не ходи на училище, защото няма време. Няколко месеца по-късно решава да се запише за участие в ежеседмичен тийнейджърски конкурс за таланти. Печели го. Наградата е пет долара. Решава да се върне пак следващата седмица и пак го печели. И така петнайсет поредни седмици, докато най-накрая в публиката не се намира човек, който да му предложи нещо по-сериозно. Това е Джони Дженкинс – обещаващ китарист, който има връзки със звукозаписните компании в Атланта.
Отис на живо в Монтерей, 1967. /nytimes/
Отис е на двайсет и пет. Вече е достатъчно известен и е успял да оправи животите на всички от семейството си. Дори си е купил собствено ранчо и частен самолет, и живее така, както винаги си е представял, че ще живее. Той не знае, че му остава още година и няколко месеца живот, и в момента записва песен, която е изпълнявана от Бринг Кросби и Франк Синатра много преди той да е направил своята версия. Записва я въпреки препоръките на студийните шефове да не пипа там, защото хората не искат да чуват черна версия на „Try a little tenderness“. Всички знаем какво изпява Отис и как хората забравят, че това не е негова песен, защото той я прави толкова неразпознаваема и я чупи по толкова добър начин, че в известен смисъл я притежава. След изпълнението му очакванията към него са огромни.
Вдъхновен от „Sgt. Pepper’s Lonely Hearts Club Band“ Отис започва нов път в кариерата си. Иска да промени R&B звученето си и да направи нещо, което е неприсъщо за чернокожите артисти от неговото време – да прави каквото си иска и да експериментира. Както с „Try a little tenderness“, така и с „The dock of the bay“, всички са против и се страхуват, че това може да провали кариерата му. Отис записва песента и това се превръща в най-успешния му хит. Започват турнета. Той лети със самолета си към Медисън, Уисконсин. Преди да излетят получават официално предупреждение за климатичните условия, но Отис успява да убеди пилота му да излетят. Шест километра преди да стигнат дестинацията си, пилотът моли за разрешение за аварийно кацане. Получава го, но не успява да овладее самолета и го разбива в тихите води на Монона.
