Метафората в заглавието черпим от филма на Пол Томас Андерсън „Phantom Thread“ с великия Даниел Дей-Люис, с тази разлика, че в нашия случай тази метафора е съвсем буквализирана, върната към нишките по принцип и това, което човешките същества могат да правят с тях. Ако се върнем при мойрите от древногръцката митология, към нишката на Ариадна или към мита за Арахна – изкусна тъкачка, наказана от Атина за високомерието да се състезава с боговете, и после се замислим колко малко от дрехите и аксесоарите, които носим днес, са плод на ръчен труд, на нечии усилия и отдаденост, вероятно ще можем да разберем усилията на хора като Бистра Писанчева. Запален дантелиер, с предстоящ дисертационен труд върху дантелата и изработването ѝ, участник в най-големите дантелиерски форуми в Европа, неспирно търсеща нови форми и предизвикателства в самотното и трудно изкуство на изплитането на света от фини нишки. Разговаряме с нея за всички тези неща, за вълнението от всяко ново начинание, за удовлетвореността от признанието и какво значи всеки ден да предизвикваш себе си в откриването на още и нови неща за света.
Бистра, кога започна да правиш дантела и кое за теб е най-голямото предизвикателство на това изкуство?
За мен интересни и увлекателни са всички видове ръкоделни умения. Правенето на дантела на совалки е една от най-сложните техники. Аз усвоих първите ѝ стъпки през 1998 г. на курс, воден от Величка Радулова и около пет години изработвах класически модели. Усещах удоволствие от процеса на преплитане на нишките, от досега с дървените совалки, от създаването на материя. Предизвикателството за мен дойде след това – когато моделите ми свършиха и опитах сама да комбинирам елементите. По онова време нямаше как да знам, че това не се прави така. Оказа се, че съм открила свой уникален начин за плетене.
В България дантелата е известна като Калоферска дантела. Как навлиза у нас изкуството на дантелата и замества ли то или надгражда местните занаяти?
Първата преподавателка по совалкова дантела в Рисувалното училище в София е Тереза Холекова от Чехия. Една от нейните ученички е калоферката Донка Шипкова, която в продължение на двадесет и няколко години обучава момичетата от Калофер в специално училище за дантели. Освен това между световните войни в стопанските училища в големите градове в България има дантелени паралелки. Навлизането на тази техника е в период на упадък и слабо търсене в процеса на опростяване на костюма. Това не допринася за развиване на специфични технически и стилистически разпознаваеми особености. Ценното е, че и у нас има хора, които практикуват тази техника.
Кой и как запазва дантелиерството до днес? Има ли школи, които да обучават и да предават знанията и уменията си на останалите или всеки дантелиер има свои, отделни знания, но също и как youtube например помага в предаването на знания, техники и стилове в дантелиерството?
През годините интересът към изработването на дантела на совалки е променлив. В България например през 90-те години се провеждат курсове, има множество публикации в периодичния печат, отразяват се в предавания по телевизиите, хората като че ли търсят в това нов начин за препитание. Споделянето и обсъждането на общите проблеми с колегите ми от различни страни води до извода, че има по-голямо търсене на преподаватели, отколкото на готови изделия от дантела. В страните с вековни традиции в правенето на дантела има центрове с школи, в които се запазва и преподава конкретния характерен за района стил. Разбира се, както във всяка човешка дейност, и тук има съперничества, желание да се изтъкне предимството и значението на своето, има противоречия между поколенията, противостоене между класика и модерно, между занаят и изкуство. В световния обмен на информация се виждат толкова интересни начини за работа, което обогатява хората, които се интересуват. Естествено има и негативно отношение, на тези, които смятат, че трябва да се спазват традициите отпреди векове, че смесването на стилове е кощунство.
Как българското дантелиерство и неговите традиции общуват с дантелиерството в Европа и къде в Европа всъщност са най-силни традициите на това изкуство?
В света малко се знае и пише за дантелата в България. Тя отсъства от дебелите книги за историята на дантелата. Едва през последните години има публикации в някои периодични издания. У нас през годините интересът към дантелата е слаб, трудно се намират модели, материали и дори само информация.
В Европа дантела се прави от XV век, а центровете за производство на дантела обичайно процъфтяват край кралските дворове, тъй като основните потребители са благородниците и висшето духовенство. Промяната на модата налага необходимостта от все по-големи дантелени орнаменти, конкуренцията води до усложняване – и технически, и стилистично, наблюдават се съществени разлики в различните райони. През XIX век започва машинното производство, което копира точно ръчното, прави я достъпна и в дрехите се използват „километри дантела“.
Има ли нещо при правенето на дантела – предизвикателство, тръпка, удоволствие, техника – което не можеш да намериш в плетенето или бродирането?
С бродерията се украсява вече създадена тъкан, докато плетенето на дантела изгражда материя. Този начин на работа е сложен, съставен от множество комбинации на основните движения и елементи. Да се прави не е трудно, совалките се разместват с двете ръце, като минават една над друга. Това преплита нишките така, както те се преплитат при тъкането на стан. Богатството от възможности се дължи на смяната на посоката на работа, на контраста между ефирни и плътни участъци. Обучението и привикването е дълъг и бавен процес, изискват се знания, които не могат да се придобият наведнъж. Ако увлечението не е сериозно, човек се отказва още при първите стъпки. Предизвикателството е на различни нива – докато се учиш, дали ще успееш, след това дали ще го направиш добре, после идват все по-сложните модели, по-голямата бройка совалки, използването на цветни конци. Плетенето на една кука или на две и пет игли за мен са с практическо приложение, а правенето на дантела е за удоволствие.
Дантелата има свои традиции и конвенции и е интересно кога творецът може и дори трябва да започне да надгражда, за да създаде нещо свое – стил, почерк, гледна точка, за да премине тънката граница между занаят и изкуство? Как се случи и се случва това при теб и чувстваш ли се новатор с проектите си?
Точно тези въпроси вълнуват съвременните дантелиери и затова през последните години провеждам и записвам интервюта с хора. Аз често се питам защо при мен се стигна до преминаване на съществуващите граници. Това не е съзнателно търсено развитие, сякаш постепенно по-интересно ми стана сама да опитвам докъде би ме отвело едно различно решение. Възможно е да е заради липсата на традиции в обкръжението ми, или заради самостоятелното ми усъвършенстване. При първите си изложби в Италия, Русия, Словакия, Германия много се вълнувах от одобрението на познавачите, тъй като имаше коментари, че това не е дантела. С годините свикнах с противоречивите отзиви, при нестандартни решения това е нормално. Повечето хора не умеят да създават свои модели, най-често се изпълняват дантели по вече нарисувани, разработени, обяснени, публикувани. Аз не само правя нови модели, но и преработвам техниката с импровизация. Това е свързано с различна употреба на класически елементи, с трансформация и разместване от обичайната геометрична или симетрична форма.
През последните три години все по-често ме канят да обучавам преподаватели по дантела и ентусиасти именно в своя начин на плетене. Аз много обичам да споделям, за мен изразът „криене на занаята“ е непонятен. Тези интензивни курсове доказват сериозен интерес, и то в страни със значителни традиции – Испания и Франция. Щом имам последователи, които след това преподават дантела „а ла Бистра“, това за мен е най-високо признание!
Водещо в интерпретациите ми е любопитството, заради желанието ми да докажа, че няма невъзможни неща. Още с първите си опити получих оценката на изкуствоведи, че „правя крачка напред от дантела към изобразително изкуство“, някак преди да осъзная, че не плета като другите и че това е ново. Но го правя, за да се забавлявам, и обикновено се изненадвам от резултата.
Защо дантелата не е занимание само за жени и от всяка нишка ли може да се направи дантела?
Правенето на дантела и изобщо ръкоделната дейност далеч не е само за жени. Когато говорехме за групата „Седянката”, в която от 6 години популяризираме стари, редки и изчезващи техники за изработване на дантела, често се случваше да изпадаме в нелепи и комични ситуации, от рода на „Ние сме група жени, но сред нас има и мъже…”, тъй като действително от самото начало при нас има и мъже, които правят дантела. По време на демонстрации даваме на всеки желаещ да опита. Случва се бащи, на възраст 35-40 г., да казват на децата, че това не е мъжка работа. А момчетата се увличат, работата с конци е приятна, подреждането на нишките е достъпно и дава интересен резултат. Понякога момчетата са много по-сръчни от момичетата и изработват по-дълги участъци с постоянство и сръчност.
В совалковата дантела могат да се използват всякакви нишки. В някои от старинните техники за изработване на дантела, каквито са фриволите, филе и шита дантела (кене), се връзват възли, и нишките трябва да са гладки, за да може възелът да се фиксира там, където е необходимо. При преплитането на совалките има свобода, лесно се включва и мъхеста прежда, и панделки, ленти, метален конец. Аз използвам клони, корени, мъх и лишеи, хартия, лико. През последните години работя с естествена коприна, харесвам контрастни дебелини. Разнообразието на материалите усложнява комбинациите и така се постигат още по-интересни ефекти.
Какви са следващите проекти и предизвикателства пред теб и пред дантелиерството изобщо?
Снимки: Бистра Писанчева
