Лос Анджелис през трийсетте години на миналия век не се различава драстично много от България през деветдесетте. Градът е пълен с корумпирани политици, кметове, общински съветници и полицаи, които работят заедно с подземните босове и нелегалния бизнес бумти като чугунена печка – всичко от нелегален алкохол, през хазарт, държавни поръчки и проституция. И това е бялата част на града. В другата – отредена за чернокожи и латиноси, нещата са много по-зле. Докато в кметството се взимат решения за големите схеми, хората в черните квартали се ползват за подизпълнителите на подизпълнителите. Всяка жена е лека жена, всеки мъж е дилър или дребен гангстер. За съжаление, ще минат петнайсет години преди висшите чиновници и федералната полиция да започнат да „чистят“ града.
Един представителен продукт на това време е Дороти Хокинс. Тя е на четиринайсет и вече е майка. Забременяла е още на тринайсет. Бащата е неизвестен и тя дори не си прави труда да го търси, защото той е бял, а тя е четиринайсетгодишно момиче от черните квартали. Дороти ражда дъщеря си и ѝ дава името Джеймсета Хокинс, но дотам. Малко след раждането ѝ тя продължава да живее по старому. Има връзки с множество мъже и оставя детето на самотек. Джеймсета е самотна от раждането си. Тя е местена от приемно семейство на приемно семейство и никога не научава, какво е да имаш родители, или най-малкото близки хора, които ти желаят доброто. На пет е заведена в бабтистката църква Св. Поул, където започва да получава уроци по пеене от диригента на църковния хор. Той, както повечето хора в Лос Анджелис по онова време, е изпълнен с омраза и ярост човек и си го изкарва на другите.
Уроците при него буквално срещат страданието и музиката в петгодишното дете. Докато Джеймсета пее, диригентът я бие в гърдите, за да я научи, че гласът ѝ трябва да идва от диафрагмата, а не от дробовете. Когато запознаеш едно дете по този начин с музиката, няма как да не го обречеш на страдание. А понеже малката Джеймсета няма нищо друго в живота си и няма на кого да се оплаче, приема боя като нещо нормално и скоро в детското ѝ съзнание пеенето и физическата болка стават едно неразделно нещо. Отгоре на това, нещата „вкъщи“ не са по-добри. Приемният ѝ баща често я буди през нощта, за да пее на пияните си приятели, с които играе карти.
На дванайсет Джеймсета е толкова травмирана, че образите на Дикенс и Юго изглеждат като добре охранени, мрънкащи принцове. Но това, което я разграничава от Гаврош е нещото, което ѝ е дадено отгоре. Не говоря за гласа, защото той е само инструмент. Говоря за волята и непримиримостта, които животът е възпитал у нея. Джеймсета живее въпреки живота и пее въпреки болката. Когато се заявиш пред вселената по този начин, няма как да не обърнеш съдбата си. Поне за малко. На шестнайсет, след смъртта на приемната ѝ майка, тя заминава за Сан Франциско и започва да слуша doo-wop. Скоро след това прави група заедно с още няколко момичета. Това ѝ начинание я запознава с Джони Отис, който започва да я продуцира и променя името ѝ на Ета Джеймс.
С новото име идва новото начало. Това символично я освобождава от веригите на живота, от който идва и ѝ дава алтернативно аз, в което може да бъде каквато си поиска. Да, ама не. След като става ясно на всички, че жената страда в музиката си и от нея ще излезе добър продукт, Ета започва да прекалява с алкохола. Скоро идват и по-тежките наркотици. Инстинктът ѝ за саморазрушение е много по-силен и познат от този за самосъхранение. Но поне от толкова много мъка, излиза страшно много музика. Тъжно е и до някъде не е честно, че страданието на едно дете предизвиква и оформя следващите петдесет години музика.
Ако Ета не беше страдала и пяла по този начин, светът нямаше да познава нито Уитни Хюстън, нито Ейми Уайнхаус. Ета Джеймс спира страданието си една година след като приключва с пеенето.
