Август, 2007-та. С Андрей Владов от ВВС търсим на джипиеса му в Лондон „Аби роуд“. Не знаем кода, а отговорите са доста. С нас е Марто, млад колега, който скача от колата да гони току-що подминалия ни полицай. Връща се ухилен – „един път аз да гоня ченге, а не то мене“ – „и какво?“ – „ами пита ме носим ли си маркери“. Така се озоваваме на прочутата зебра, снимаме се, както му е редът и се опитваме да влезем с журналистическите си карти. Нищо, че е почивен ден, нямаме заявен час и само любезно ни дават флумастер да доукрасим входа им. Но има доста по-сериозни ловци на спомени от нас.
Един от тях, Марк Левисон, със сигурност знае за записите им – както се шегуват от „Гардиън“ – повече и от тях самите. Негова е книгата „Всичките тези години“, в която е документирано всичко – до последния член на техническия екип. От 18-ти септември в Нортхемптън ще се играе сценичния му трибют към юбилея на „Аби роуд“ (26.9.). Името на пиесата е „Хорнси роуд“, където издателите им от ЕМI е трябвало да направят студио на мястото на едно старо кино. Това не се случва и албумът излиза с познатото ни заглавие.
Това, което се случва, и то сега, когато всички си мислим, че знаем всичко за Великолепната четворка, е, че мистър Левисън хвърля бомбата – първо в „Гардиън“, откъдето е подета от „Монд“ и не ни остава друго, освен накратко да ви представим фактите, такива, каквито са. Каквито са записани на лента по идея на Джон от сбирката им с Пол и Джордж в „генералната им квартира“ на Севил роуд.
Лентата е била предназначена за Ринго, който в момента е хоспитализиран за изследвания поради чревни проблеми. Обсъжда се не друго, а предстоящ албум, чийто пръв сингъл би трябвало да е готов за Коледа. Идеята на Джон е била плочата да включва 4 негови парчета, по 4 от Пол и от Джордж, както и две от Ринго – ако пожелае. Напомням, че до днес всички приемат, че последният записан от групата албум е именно „Аби роуд“, при тяхното ясно съзнание, че това ще е така и затова трябва да е и своеобразен връх.
Нещата не свършват с това. Джон иска оттук нататък неговите песни да са подписани само от него, а не както досега Ленън-Маккартни, същото се отнася до песните на Пол. Пол си позволява саркастична забележка по повод качеството на музиката на Джордж, който спокойно му отвръща, че всичко е въпрос на вкус. Джон се намесва в негова защита, че никой от групата не си пада по парчето на Пол за сребърното чукче на Максуел, което е като за питомците им в „Епъл“.
Левисън свидетелства, че по време на записите на „Аби роуд“ атмосферата е била дружеска, никой не е говорил за раздяла – „те бяха способни да оставят проблемите си пред вратата на студиото, ако не всички, поне повечето“. Но центробежните сили явно вече не са могли да бъдат овладяни, за добро или зло. А версиите на музиката им от класически формации (“Quatuor Ebène”), през боса-нова и кубински сон (Елис Регина с Милтон Нашименту и Хорхе Рохас) до джаз (от Сара Воун през Маркъс Милър до Джейкъб Колиър) е по-жива откогато и да е било.
