На дванадесети декември, 1980-та, Йоко Оно получава урната с прахта на Джон Ленън. В същия ден тя обявява, че няма да има погребение. Това, за което моли е десет минути тишина. Повсеместна, едновременна, светът да затихне за десет минути и не да си спомня за Джон, а да мисли за бъдещето си. Естествено, апелът ѝ е нереален. Светът не спира даже и за Джон Ленън. Но ако трябва да обобщим Йоко Оно с една нейна постъпка, то това е тя. Не всеки има смелостта да се заяви пред света, повечето гении се разконспирират посмъртно, но има и такива, които са го обявили навреме. Не казвам, че Йоко е гений, едва ли самата тя го мисли наистина, но не може да се отрече, че около нея има нещо, което успява да пробие дори през плътната мъгла, която витае около Бийтълс.
Йоко и Джон /variety/
Много преди да подозира, че има човек с името Джон Ленън, в Япония се ражда едно момиче в дом, който ако не е била втората световна война, навярно, никога е нямало да напусне. Буквално преведено името Йоко значи – дете на океана. Йоко е отгледана от тежко, богато и снобарско семейство с баща банкер, потомък на самураи и майка – класическа пианистка, чиито корени се губят някъде из японските кланове. Живее в най-богатия квартал на Токио, в държава, която тепърва започва да развива икономиката си. Пътят ѝ е предначертан още от зачеването ѝ. Тя ще получи добро образование и ще бъде на високо положение в Токио. Едва на четири започва уроци по пиано и е записана в елитно училище, където се обучават само най-богатите и заслужили деца. Детето на океана влиза перфектно в пашкула, който средата около нея плете от първокачествена коприна и от нея се очаква само да заспи, за да се събуди пеперуда.
Но друго лети във въздуха над Токио в края на трийсетте години. Когато Япония влиза във войната, Йоко е на осем. Благодарение на баща си тя не гледа черното небе над Токио, защото е на брега на друг океан – Атлантическия. Семейството ѝ успява да се премести в Ню Йорк, малко преди имераторската авиация да затрие Пърл Харбър. Там за първи път малкото момиче се среща с другия свят – Америка и Япония са две тотално различни животни, с различни култури, ценности и свободи. В това число и американска пропаганда, която преценява, че японското семейство не е избрало най-точния момент да емигрира. В стечение на обстоятелствата семейство Оно се връща в Токио, но този път нищо не е същото. Баща ѝ заминава за Индокитай по работа, по-късно ще се разбере, че е бил военен престъпник, а тя и майка ѝ остават в бункерите в Токио, докато градът е обект на опустошителни бомбардировки. Буквално трябва да се молят за храна, за да оцелеят.
Малката Йоко, трийсетте години на XX век. /pint/
Скачаме няколко години напред и намираме Йоко Оно отново в Ню Йорк, този път за постоянно. Тя вече е жена и се е примирила, че от нея няма да стане императрица. Започва да живее. За първи път. Не по правила, а по интуиция, която я води към необятните субкултури на Ню Йорк. И понеже тя все пак носи нещо аристократично в себе си, което войната не е успяла да ѝ вземе, Йоко намира дом в съвременния авангард. Това е пътят, който след десет години ще я доведе до прага на Джон и ще я превърне в една от най-противоречивите фигури на миналия век.
До ден днешен в изкуството ѝ се чете фиксация по мира, породена от войната. Тя е един от последните артисти, които имат правото да говорят за любов без изобщо да трябва да ги поставяме под съмнение. Сега Йоко помещава същата сграда, пред която е убит Ленън и вероятно мълчи по десет минути всеки ден за целия свят.
/MIF/
