Наближи ли книжно събитие голяма част от читатели започват да се питат коя книга да изберат. В такива моменти най-добър съвет могат да получат от хората, за които книгите са начин на живот. Общуването с Христо Блажев е винаги приятно за изкушените от четенето. Неуморен блогър, редактор в издателство и основател на станалия култов сайт – Книголандия. Той ще бъде нашият гид в света на книгите дни преди да започне Алея на книгата.
Как беше заразен от „бацила” на четенето? С кои книги израсна като тийнейджър?
Както при повечето хора, и аз се повлиях от примера у дома. Имаме прекрасна библиотека с разнообразни заглавия, които през годините привличаха неотклонно вниманието ми. Но истинската читателска вакханалия се развихри, когато открих в градската библиотека във Видин една цяла секция с научна фантастика.
Лято след лято препрочитах тези книги, комбинирайки ги с безбройните индиански романи, които баща ми бе събрал, и разни познати всекиму творби като „Парижките потайности“ на Йожен Сю, „Богат, беден“ на Ъруин Шоу, „Замъкът на шапкаря“ на Арчибалд Кронин, романите на Артър Хейли и други, които, предполагам, майка ми бе трупала.
Хубаво детство си беше, имаше време и за много четене, и за много игри, точно както пише Бредбъри, дните наистина изглеждаха безкрайни и всичко беше възможно.
Какви книги четат съвременните млади хора? Подвластен ли е на модата литературният вкус?
Нормално е младите най-много да се водят по популярните увлечения – не само в книгите, но и в музиката, филмите и социалните мрежи. Няма да е голямо откритие на топлата вода, ако кажа, че иконизацията на книгите за Хари Потър поведе няколко поколения по следите на фентъзито, към което се прибавиха и екранизациите по произведенията на Толкин, разбира се.
Самият жанр young adult бе обособен и силно фаворизиран в последните години, което според мен е проблем, защото младите не посягат към книги, които не са маркирани като подходящи за тяхната възраст – дали с шаренията по кориците, дали с мистичните, фантастичните и магичните елементи, дали с пламенните страсти и семпли дилеми в тях. Рядко посягат точно към книгите от миналото, които бяха нормална част от нашето съзряване, просто защото не се издаваха чутовни количества книги специално за млади, с ясни противопоставяния, типизирани герои и често предвидими до болка сюжети.
Няма как да се подмине фактът, че децата четат всичко, което модерните инфлуенсъри им показват – основно собствените си творения, струва ми се. Но и това ще мине. Важното е, че мантрата, че младите не четат, изобщо не е валидна. Четат все повече.
Наближава Алея на книгата, кои са твоите фаворити за 2019 г.?
Да, поредното книжно събитие е на хоризонта, за да докаже нещо, което става все по-очевидно – че литературата е в истински разцвет и книгоиздаването у нас се развива чудесно. Издават се и най-масовите, и най-елитарните автори, отново има много търсене на нехудожествена – основно научна и историческа – литература, много дебютни български автори получават шанс, а наложените трупат все повече популярност, има наистина всичко за всеки. Ако мога да отлича какво ме е впечатлило досега през годината, то са следните заглавия.
Нехудожествените, те са важните за мен: новата книга на Джаред Даймънд, „Катаклизъм“, се появи преди дни, по-рано през годината излязоха и заслужават внимание „Архивът на Стиг Ларшон“ на Ян Стокласа, „Тайната война“ на Макс Хейстингс, „Кратка история на Европа“ на Саймън Дженкинс, „Фактологичност“ на Ханс Рослинг, „Вова, Володя, Владимир Путин“ на Кристина Курчаб-Редлих, „Световните религии“ на Хюстън Смит и други.
При българските очаквам втората половина от годината да е силната, но ето, примерно новият роман на Владимир Зарев – „Чудовището“, получи прекрасен прием. Силно ме впечатлиха „Влахос“ на Елена Щерева и Николай Янков и „Огънят в мен“ на Даниела Богоева, насочената към младите „Кало Змея“ на Милен Хальов и други.
За преводните художествени мога да говоря с часове, но бих отличил веднага по-мащабните заглавия – закъснях с четенето на „Малък живот“ на Ханя Янагихара, а е изключителна, пак такива са „Мостът на Клей“ на Маркъс Зюсак, „Ал“ на Уилям Уортън, „Кладата на суетата“ на Томас Улф, „Часовници от кости“ на Дейвид Мичъл, „Река на боговете“ на Иън Макдоналд, „Голямата война“ на Александър Гаталица и др.
Чудесно впечатление ми направиха още „Където пеят раците“ на Далия Оуенс, „Текст“ на Дмитрий Глуховски, „Сто и една годишният старец, който твърде много размишляваше” на Юнас Юнасон, „Танцът на Чингис Коен“ на Ромен Гари, „Жената в бялото кимоно“ на Ана Джонс, „Убийството е всичко“ на Антъни Хоровиц, „Сребърният път“ на Стина Джаксън и още много.
Уморява ли те четенето на толкова много книги, как си почиваш?
Не, никога не ме уморява, но този въпрос сякаш ме преследва неуморно. Почивам си пак с четене, но на по-леки заглавия, основно трилъри и все по-рядко издаваната у нас фантастика, там търсенето стремглаво намалява и нито като читател, нито като издател виждам изход от тази спирала надолу. Имам си, разбира се, и страничните хобита, като маниакално следене на любимия „Ливърпул“, волейбола и котката ми Хич, но книгите си остават водещи.
Ти си един от първите книжни блогъри в България. Какво би казал на всички литературни критици, които не гледат сериозно на блогърските рецензии?
Нямам какво да им казвам, обитаваме различни вселени и през годините това се доказа недвусмислено. Беглите опити да бъдат помирени доведоха до по-силен антагонизъм и капсулиране, така че нека си оставим нещата такива, каквито са. Четенето и книгите са по-важни от еготата на пишещите, това е важното.
Как създаде Книголандия? Каква е тайната съставка на нейния успех?
След малко повече от месец блогът ми ще навърши 10 години. Непонятно е как мина това време, нито как успях да натрупам почти 1900 текста. Така че тайната съставка явно е графоманията, която, за щастие на българската литература, изливам там, не в собствени творби (ех, колко хора можеха да правят това, а не да мъчат читателите).
Но ако трябва да съм сериозен, движи ме нещо, което казваше първият ми шеф в книгоиздаването, Любен Козарев. „Нивата трябва да се копае всеки ден“, обичаше да казва той, когато бяхме в поредната луда натовареност, и сам даваше най-добрия пример какво значи отдадеността на работата.
И от него научих точно това – че всеки ден трябва да се работи здраво, и прилагам това и в издателството, и в хобито ми да пиша за книги. И нещата се натрупват, с излежаване по плажовете не става.
