„Светът, който познавах“. Под това заглавие излезе поредният соло пиано албум на норвежеца Хетил Бьорнста. Е, и? – ще попитат повечето. Какво го прави особен ли? Хетил не е просто композитор, пианист, джазмен. В комбинация с неговото име това търсене на заглавие ще ви отведе до трилогията му, посветена на 60-те, 70-те и 80-те. С уточнението, че става дума за литературна трилогия.
За в-к „Монд“ „талантите му са от всякакво естество“, преводите му са на всички големи езици, а музиката му звучи в „Джаз+“ почти от четвърт век.
Всъщност, появата на сегашния албум отбелязва неговата половинвековна сценична дейност (от януари 1969). Литературните му успехи идват по-късно, като освен трите романа, той е автор и на документална книга за любимката на Бергман – Лив Улман и за експресиониста Едвард Мунк.
В подборката на лиричните в по-голямата си част композиции освен половината авторска музика присъства осезаемо музиката, белязала романите му под същото заглавие. От Моцарт (в негов цитат), Шуберт, Дебюси и Бинге до Кийт Джарет, Бърт Бакара, Джони Мичъл и Джордж Харисън. Едва ли е случайно, че записите са в същото Второ студио на Abbey Road, където Джордж е записвал заедно с Джон, Пол и Ринго.
И като изброяваме авторите, не на последно място е позабравеният вече Род МкКуън, автор на заглавното парче, на което е кръстена и литературната поредица на Бьорнста. Хитът му от 1964 е с привидно простичък текст и мелодия, което не му пречи да има около 30 познати версии. Но инструменталът на Хетил е далеч по-завладяващ, каквото е и цялото му творчество. Какво ще кажете за начална композиция, наречена „Химн на странстващите души“?
