Всяко поколение си има гласовете. Това са тези честоти, които определят детството, тийнейджърството, първите ти връзки, сватби, разводи и всички големи събития в животите на хората, споделящи определен период от време. Тези гласове не винаги принадлежат на най-подходящите хора или на най-талантливите артисти. Но пуснете на някой, роден преди трийсет години, първите секунди от „I want it that way“ и гледайте как пред вас стоят тийнейджъри. Няма нищо лошо в това, напротив чаровно е. Просто има поколения, които поради една или друга причина са лишени от големи вокали.
Разбира се, няма как да се твърди, че в първото десетилетие на хилядолетието ни нямаше големи гласове. Но е факт, че тогава се започна модата на визуалната музика. Ако през осемдесетте Мадона беше изключение, сега е правило. Което от една страна е добре, защото гласове като тези на Адел и Сам Смит се ценят много повече. Те са от умиращ вид – музикални великани. Хора, които няма значение как изглеждат, колко пият, друсат и каква сексуална ориентация имат, защото щом отворят уста и опънат гласни струни, всички замръзваме и гледаме гузно, защото ние не можем така.
Сам Смит е един от гласовете на деветдесетте години. За да си саундтрак на поколение, се иска повече от това да пееш правилно и да имаш огромен вокален обхват. Иска се почерк, характер, нещо извънредно, нещо, което е на ръба и виси във въздуха без да можеш да си го обясниш. Иска се Х фактор, някакво архетипно чувство, заложено във всички нас, но недостъпно за повечето от нас. По някаква причина Сам Смит притежава способността да бърка в бездната на колективното не съзнавано и да вади с гласа си емоции, до които рядко стигаме без чужда помощ. Гласът му е инструмент на нещо по-голямо от него и ако сме научили нещо от световните религии, то е че без да страдаш, няма как да стигнеш до щастие.
Сам Смит е син на богати, лондонски родители, отгледани с тежките ласки на желязната лейди. Те не познават фините емоции. За тях е важно да си финансово свободен и да имаш причина да вириш носа си в лондонския дризъл. Така се опитват да възпитат и сина си до момента, в който не го чуват как пее „My love is your love“ в колата на път за католическото му училище. Сам е на осем и майка му знае, че това дете не е от децата на Тачър. Амбицията на брокерката я превзема и прави всичко възможно да развие таланта на сина си. Голяма част от нескромния семеен бюджет вървят към бъдещата кариера на Смит. На дванадесет той вече има трима мениджъри, които работят за бъдещето му.
Сам Смит като дете. /mirror/
Естествено, всички знаят, че е гей. Вижда се с просто око и това никога не е било проблем в семейството, но в училище е голям. Другият голям проблем на Сам Смит, за който е виновно обкръжението от шоубизнес агенти, е наднорменото му тегло. Той е обект на подигравки в училище и не намира разбиране в семейството си. И така на четиринадесет, с благословията на майка си, на Сам се прави липосукция. След това амбицията убива кариерата на успешната финансистка, която спира да ходи толкова често на работа и вместо това се опитва да даде на петнадесетгодишния си син славата, за която е роден. Тя е уволнена и това слага на раменете на Сам огромно тегло. Сега той няма друг избор освен да стане всичко това, което се иска от него.
Сам Смит е човек лишен от детство и никога няма да гледа на ранните си години, както ние можем да го правим. Това е толкова тъжно, колкото е и повод за радост, защото ние никога няма да можем да гледаме на двайсетте си, както Сам гледа на тях. Дори и така да е, поне от цялата тази работа, след трийсет години едно поколение спокойно може да каже: „По мое време имаше големи гласове“.
