Преди деветнайсет години и два дни по малките музикални магазини на Англия се появява диск, на който има снимка на въртящ се глобус върху бюро. Всичко е тъмно освен жълтеникавото земно кълбо, което се върти толкова бързо, че не можеш да различиш почти нищо на него. Отдалече прилича на луна в черна яма. Над глобуса има надпис: Coldplay • Parachutes. Толкова. CD-то е лаконично и неясно, и, честно казано, не хваща много окото, но, както ще разберат всички изслушали десетте парчета вътре – Coldplay не е за очите. Големите албуми нямат нужда от кечи обложки, защото музиката си я бива.
До този момент Coldplay нямат голяма фен база. Те са издали две EP-та и са свирили в локални клубове, но нищо повече. Завиждам на всеки, който е слушал групата в края на деветдесетте по лондонските пъбове, без да знае, какво точно слуша. Точно по времето на бой-банд експлозията, една момчешка група прави музика на хиляди музикални мили разстояние от това, което катери класациите. Те са оригинални и алтернативни в най-добрия смисъл на думата. Без да имат претенции и големи амбиции, без да се занимават с хореография и костюми – само микрофон, китари и барабани, и един глас, който няма как да забравиш.
Годината е 1996-та, най-голямата песен в света е „Макарена“ и всички знаят танца. През есента на същата година в публичния университетски колеж в Лондон се провеждат, така наречените, ориентации за студентите. На тези обиколки старите студенти показват на новодошлите къде ще спят, учат и прекарват времето си в следващите четири години. Двама от новите са Джони Бъкланд и Крис Мартин. И двамата свирят на китара и двамата слушат еднаква музика и лесно намират общо помежду си. Не им отнема дълго, докато идеята за формиране на група не се избистри в главите им. След три месеца тя е налице и се казва „Pectoralz“. Мартин моли един от най-близките си и стари приятели от детството си – Фил Харви, който учи класическо изкуство в Оксфорд, да им стане мениджър, но той им отказва.
По същото време Крис и Джони се запознават с друг състудент на име Гай Бериман, който споделя нрава им и го приобщават към бандата. Тримата решават, че „Pectoralz“ е тъпо и прекръстват триото на „Starfish“. Мартин отново протяга ръка към Фил Харви и този път той не им отказва. Така тримата започват да изпълняват по едно, две парчета в клубове и пъбове около колежа, но без голям успех. Знаят, че нещо липсва, пък и „Starfish“ не отговаря на стила им.
Starfish, 1998. /YT/
През 97-ма по лондонските квартали свири друга малка банда с претенциозното име „Fat Hamster“. Нейният басист се казва Уил Чампион и, честно казано, е прекалено квалифициран за работата. Той свири на пиано и цигулка от осем годишен, на дванайсет вече свири на класическа и бас китара, а година по-късно научава и флейта. Той е сдържан и разсъдлив, нещо, което е наследил от двамата си родители археолози. През общи познати той се запознава с Крис и момчетата от „Starfish“ и си стават добри приятели по чашка. В лятото на същата година е поканен в групата като барабанист. Чампион приема, въпреки че няма никакъв опит с ударни инструменти.
Така четворката се оформя и няма да се промени и до днес. Името „Coldplay“ идва от друг техен колега от университета, който им го подарява след като неговата банда се разпада. В следващата година „Coldplay“ започват да записват музика със собствени средства и сътворяват EP, от което издават петстотин копия. Много от тези копия са разпратени по звукозаписни компании, друга част подарени и само около петдесет продадени на случайни хора след изпълнения в клубове. Следва второ EP през 99-та (The blue room), от което вадят солидния тираж от пет хиляди копия и дори получават ефирно време в „BBC radio 1“.
Колелата се завъртат и групата подписва договор за пет албума с легендарната продуцентска компания „Parlophone“. По това време майката на Чампион е диагностицирана с рак и не успява да доживее до дебютния албум на групата през 2000-та година. Албумът е посветен на нея.
„Coldplay“ прави много повече от музика за раздели. Те дадоха глас на поколение, което остана пренебрегнато от всички и помогна да разбие стигмата около свръх емоционалните тийнейджъри на новото хилядолетие. За нас „Coldplay“ е това, което за осемдесетте беше U2 – чиста алтернатива на бездуховността.
