Чик Кърия е с италиански корени и с испанско сърце – не само заради едноименния му албум от 1976 или включването на подобни пиеси в може би най-познатия и обичан “Touchstone”с маестро Пако де Лусия (1992). Сега Чик е в основата и на бенд с името „The Spanish Heart Band“, а току-що излезе албумът им „Антидот“.
В групата са както спътниците на Пако де Лусия и наши приятели Хорхе Пардо (флейта) и Ниньо Хоселе (китара), така и гостувалият ни венецуелски перкусионист Луисито Кинтеро, панамският певец Рубен Бладес, бек-вокалите са на съпругата на Чик – Гейл, а брас-секцията е американска с карибска закваска: Майкъл Родригес, тромпет и Стив Дейвис, тромбон. Кубинец е басистът Карлитос дел Пуерто (лично аз съм учуден от липсата на Карлес Бенавент, отдавнашен сайдмен на Чик, а и на Пако), но явно таймингът им не е съвпаднал. Перкусиите са пък на внука на Рой Хайнс, Маркъс Гилмор.
А за изящество, в две пиеси имаме и бразилски вокал („Десафинадо“), и испански танцьор – в написаната като дует между Чик и Пако „The Yellow Nimbus“ и в кодата на финалното парче.
Освен вече споменатите композиции и подборката от цитираните албуми („Armando’s Rhumba“, „My Spanish Heart“, „Duende“), откриваме и Стравински, и пиесата на Пако „Zyryab“.
Заглавната за албума „Антидот“ разказва за концепцията на формацията и проекта – приятелството между различните култури като вид лечение в лудостта на заобикалящия ни свят. Същата е и есенцията на трейлъра към албума:
Когато се запознахме в София през март 1993 и го помолих да стане кръстник на бъдещото ми предаване (по негова идея то и досега е „Джаз+“), нямаше как да не го попитам и за влиянието на Хоакин Родриго върху първото му открито обяснение в любов към любимата и на двама ни Испания. Чик бе откровен:
„Не, не беше оригиналът, а версията на Майлз Дейвис, която ме вдъхнови“ за „Spain“. В годината на моето рождение, Майлз току-що е издал “Sketches of Spain”, a Чик за втори път свири в Ню Йорк (в „Бърдленд“, с Монго Сантамария; първият е година по-рано в Гринуич вилидж). В съседство свирят Тито Пуенте (един от следващите „кръстници“ на „Джаз+“ от 1999), Рей Барето, Мачито и Еди Палмиери.
И ето ни сега, почти шейсет години по-късно „шейкърът“ в главата му събира всичките тези влияния и ги преплита на всякакви нива и с всички сайдмени. Примерите с взаимодействията между „сапатеото“ на Ниньо де лос Рейес с перкусиите на Кинтеро в първата част на „The Yellow Nimbus“ са не по-малко интересни от извисяванията на Хорхе между брас-партньорствотo между тромпета и тромбона в „Duende“.
Лично за мен цялостното усещане за проекта „Антидот“ е като поредно връщане в Мадрид. Изненадите са малко, разходките през любимите места – приятни, но без тръпката при откриването им и, въпреки всичко, духът на града, макар и леко улегнал, не може да не предизвика адмирации. Което е и името на авторската композиция, слагаща многоточие до следващия път.
