Живеем в света на високите технологии, а дигиталната фотография е навсякъде край нас. Освен нея обаче това изкуство има много други форми, които откриват големи полета за експерименти.
„Граница на фотографското“ е смел проект, който провокира младите фотографи да разчупят собствените си творчески рамки. Дванадесетте участници са завършили магистърска програма „Фотография“ на Национална Художествена Академия от 2011 г. насам и работят с усет към съвременната идентичност на медиата.
Лиляна Караджова е доктор по изкуствознание и изобразителни изкуства. Тя преподава история и теория на фотографията, класически и алтернативни фотографски процеси в НХА и НБУ. Лили е един от кураторите на проекта „Граница на фотографското“. Експозицията може да бъде видяна до 27 юни в Галерия „Академия“, ул. „Шипка“ 1.
Курираният от теб проект е насочен към младите хора. По-смели ли са те при прекрачване на фотографските граници?
Надявам се, че прекрачването на граници е естествен стремеж за младите хора. В съвременното изкуство, за добро или лошо, това е породило непознато досега разнообразие от смесване на медии и техники. Смелостта е от духовните качества, които в младостта се изявяват по-спонтанно, а в изкуството това спомага директния и искрен изказ на творческата интуиция.
Това е важно, защото в съвременната фотография все повече автори възприемат подражателно поведение и следват сигурната стратегия на придържане към вече проверени концепции и пинизи, многократно преиграни от световноизвестни автори. Участниците в изложбата са с добра подготовка в теорията и историята на фотографията и това намалява вероятността да участват в масовото полуосъзнато плагиатство.
В кураторската работа заедно с Иван Кюранов поставихме задачата да се развие концепция около някоя от актуалните или понастоящем проблематични фотографски специфики. Такива са прозрачността на снимката, индексалността и документалният код, нелинейният наратив на единичния кадър. Прекрачването на граница в изложбата цели нов творчески и познавателен опит, който освен смелост, изисква дълбока интуиция и чувствителност към промените в идентичността на фотографията, които все още не са ясно артикулирани в теорията.
В днешното дигитално време докъде се простират границите на фотографията?
Фотографията е навсякъде – в изкуството, в науката, в архивите, в средствата за комуникация, в ежедневието. Фотографията радикално променя не само възприятието, но и начина на мислене, общуване и живеене. Усещайки тази експанзивност на медиата и заместваща функция, още през 1927 г. Кракауер предвещава, че някой ден фотографията ще изгризе света.
Това все още не се е случило, но въздействието на забързания потоп от снимки изисква интелектуална хигиена, самоконтрол върху правенето, консумирането и употребата на снимки, върху процесите в паметта, периодичното възвръщане към по-бавните, заплетени, но и богати пътища на текста, припомняне на опита за време като опит за протяжност.
Разбиването на границите на единичния кадър е видимо в „Sea Me” на Михаела Михайлова, която сегментира един кадър, пораждайки илюзия за поредица, движение и развитие. В моето участие с „Капсули на смисъла”, 35 мм филм е двойно експониран, за да замени четливостта на кадъра с четливост в междукадровите зони.
Крие ли рискове смесването на фотографията с други изкуства? Вярваш ли в понятието „чиста фотография“?
Конфликтът за и против постпродукционни намеси във фотографията е по-актуален в масовата фотография, която се представя в любителски сайтове, а понякога и в галерии. Но този конфликт не съществува в медиите, колекциите на музеите, нито стои в компетентно журираните конкурси.
Когато една фотография съдържа постпродукционни намеси авторът е длъжен да обозначи това в полето, където описва техниката на произведението. Ако професионалист направи подобен пропуск това е проява на нисък професионален морал и опит за измама. Във фотожурналистиката това е равностойно на престъпление, когато през 2016 г. Стийв МакКъри представи в изложба обработени снимки от Куба, скандалът беше чутовен.
В художествената фотография рисковете в смесването на фотографията с други изкуства може да доведе до прекомерно търсене на ефекти. Това е и нечувствителност към спецификите. Сещам се за един познат, който снима с камера среден формат и после маже текстури във фотошоп, за да постигне внушение на солен печат. Това е тъжно и нелепо, но се случва като полуневинното невежество, чиято увереност се храни от лайкове по форуми.
За себе си мога да кажа, че с годините задълбочих удоволствието от чистата фотография, не харесвам постпродукцията и когато „смесвам” медии, както се случва във фотоинсталацията и обекта, се стремя да създам паралелно съществуване на фотографията и пространственото изкуство.
Ако цифровата фотография стана неизменно настояще, в какви нови формати виждаш бъдещето й?
Цифровата фотография ще трябва да задоволява създадената потребност от постоянни технологични иновации, което вероятно ще доведе до нови интерактивни възможности в снимачния процес. Със сигурност ще продължи усложняването на интерфейса и постпродукцията, представям си фотография в динамично състояние в далеч по-голямо разнообразие от носители.
Остана ли аналоговата фотография безвъзвратно в миналото? Защо настъпи разделението по оста аналогови – цифрови фотографи?
Само десетилетие след бума на дигиталното през 90-те, в художествената фотография се наблюдават възвръщане към снимането на филм и плака, интерес към процесите и към отпечатъка. Материалният характер на носителя е несъотносим към броя пиксели.
Цифровата фотография по-скоро превзема масовата фотография на ежедневието, както и репортажа, микро и астрофотографията, докато в много от класическите жанрове, филма, плаката и камерата голям формат продължават да са предпочитано средство за професионалисти. В изложбата са включени крайни аналогови проекти, каквато е безкамерната фотография на Борис Янев върху полароидни плаки и химически обработените автопортрети на Ванеса Лу. Представяме и сложна дигитална постпродуцкия каквато е фотомозайката на Ивона Начева.
Разделението по оста аналогови – цифрови фотографи следва естествената реакция към навлизането на нещо ново, което първо се приема безкритично и с ентусиазъм, а после се заклеймява. Това, което предстои е работата в аналоговата и цифровата фотография да се разграничи спрямо техните особености и предназначение.
Мислиш ли, че постоянното снимане с телефони и споделянето на кадри в социалните мрежи по някакъв начин девалвира фотографията?
Фотографията девалвира още от своето създаване. През 40-те години на XIX век един дагеротипен портрет в Ню Йорк е струвал равностойността на 1000 долара. Настоящата ситуация е по-сложна, защото мрежите не се регулират от художествени ценности, а от стратегии за разпространение. Тази ситуация е валидна и за останалите изкуства. За да породи потоп от споделяния и харесвания, една снимка трябва да има внезапно въздействие, което дисквалифицира цели жанрове, чиято красота е в нюансите и скритите детайли.
Аналогията с гутенберговата революция е лесна, но фотографията не е част от многовековна културна традиция, която се изучава подробно в средното образование. Затова възпитанието на ценности и критерии е поверено на малкото специализирани издания, художествената сцена и отворения публичен дебат.
Фотографии: Антонио Георгиев – Хаджихристов
