Съвсем спокойно може да кажем, че в България има значими джаз фестивали и през последните няколко години страната ни присъства все по-ярко на световната джаз карта. Един от фестивалите, който застана зад популяризирането на съвременния джаз, е безспорно “A to JazZ“.
В началото на юли ни предстои да съпреживеем неговото девето издание. Звезди като Jacob Collier, Christian Scott aTunde Adjuah и Ghost-Note ще излязат пред своята българска публика. Освен солидното международно присъствие, на събитието ще вземат участие и някои от най-изявените родни джазмени.
На 6 юли от 19.00 ч. на сцената ще излезе Bodurov Trio в състав Димитър Бодуров – пиано, Мишо Иванов – бас и Йенс Дуеппе – барабани. Артисти добре познати на всички фенове на джаза. Въпреки че живее и твори в Холандия, Митко не е изгубил своите български музикални корени. Разговаряме с лидера на триото, броени дни преди започването на фестивала.
Вече 18 години сте заедно като трио, през какви метаморфози преминахте като музикални посоки?
Започнахме като стандартно джаз трио с нескрит афинитет към ECM звука. По това време доста слушах триото на Питър Ърскин, Джон Тейлър и Пале Даниелсон. С Джон Тейлър дори се запознахме и имах няколко урока като част от магистратурата ми, дори го посетих в дома му в Англия. В последствие се сближихме и през годините поддържахме контакт. Джон също написа и бележки за дебютния ни албум “Melatonic”. Именно той ме окуражи да потърся собствения си глас в българския фолклор, който по това време вече бях започнал да изследвам и изучавам. От 2004-та насам тази комбинация между фолклор и джаз, и всичко останало се превърна в емблематичен звук на триото.
Трудно ли се създава идентичност на една група в днешно време? Кои са най-важните фактори, за да може дадена музика да бъде разпознаваема?
Не мисля, че някога е било лесно. Може би в контекста на поп музиката, идентичността може да бъде създадена от продуценти, но в джаза, според мен, е много лично и ако стане, то става непринудено. Определено в днешно време (след интернета) информацията е навсякъде и идентичността става все по-глобална. Но може би фактор, който прави една музика разпознаваема, е честността. Сякаш си личи, че тази музика е правена от сърце.
Живееш от години извън България, дава ли ти този факт един по-обективен поглед върху българската музикална сцена? Можем ли да кажем, че нашият джаз настига световните образци?
Да, определено мисля, че имам по-обективен поглед за българската сцена и джаз. В България има наистина страхотни музиканти. След почти 20 години в Холандия мога да кажа, че познавам европейската джаз сцена и много български музиканти наистина превъзхождат другите. Но това говори повече за самите тях, отколкото за българския джаз като цяло. Това има връзка със силното музикално образование, но и с музикалните ни традиции като цяло. В България музиката заема съвсем друго място в обществото. Българите слушат и възприемат по различен начин. От друга страна пък в Централна Европа и Скандинавия музикантите сякаш са по-свободни и търсят по-личен изказ без да се страхуват дали ще се хареса на публиката или не. Може би подхождат малко по-интелектуално към музиката.
Определено има разпознаваеми български джаз музиканти на европейската джаз сцена, но на световно ниво мисля че само Милчо Левиев, Теодосий Спасов и Антони Дончев се доближават до това, което е Томаш Станко за поляците или Енрико Рава за италианците.
Кога се „зарази“ с българския фолклор? Какво ти дава неговата интерпретация? Как поставяш границата на фолклора в джаза, за да не натежи везната?
Баща ми свиреше на тромпет и аз израснах с него по сватби. Макар че ми харесваше музиката, тогава се интересувах от джаз. Когато отидох в Холандия да уча джаз, българският фолклор ми стана далеч по-интересен. Там откривам богатство на ритми, мелодии, емоция, история и за мен наистина се превърна в отправна точка към нещо ново. За везната не се тревожа. Опитвам се да не цитирам буквално фолклора, както и джаза, и да си оставя пространство за нещо собствено. Опитвам се да ги видя като елементи в един пъзел.
Тази година издаде албума „Solo in Bonn“, каква е спецификата на този тип концертни албуми? Беше ли предизвикателство за теб да свириш в къщата – музей на Бетовен?
Предизвикателството беше огромно, както и удоволствието обаче. Роялът беше вероятно най-добрият, на който съм свирил досега, също акустиката и атмосферата на залата бяха перфектни. Макар че имах примерна програма, си позволих доста свободни импровизации и мисля, че се получи убедителен концерт. Преди 13 години издадох първия си соло пиано албум и от доста време исках да издам втори. И тъй като немското радио (Deutchlandfunk) записаха концерта, използвах повода, за да го издам. Най-голямото предизвикателство свирейки соло е самотата, която може да е страхотна свобода, но и като започнеш да падаш, няма кой да те поеме, няма къде да се скриеш.
Предстои участие на триото в A to JazZ фестивал, какво да очаква от вас българската публика? Готвите ли някакви изненади?
Винаги ми е приятно, но и малко притеснено да свиря на българска публика. Не мога точно да дефинирам къде свършват предразсъдъците и с какво печелиш уважение, но досега съм имал само хубави преживявания.
За А to JazZ предизвикателството е двойно, тъй като сцената е голяма и на открито, а моята музика е по-скоро концертна (или поне аз така искам да си мисля). Възнамерявам да адаптирам малко репертоара спрямо мястото, което правя така или иначе за почти всеки концерт.
А за изненадите – ще оставя по-скоро публиката да ме изненада и да реагираме на място.
Фотографии: Герхард Рихтер
