Датата е 19 юни, 1969 година. Марк Робинсън е двадесет и четири годишен магистър по право от Пасадена и няма да спи цяла нощ, защото осъзнава, каква колосална каша е забъркал. Вече е късно да се отдръпне от организацията и се надява на чудо. Няколко месеца по-рано Марк започва да работи върху мечтата си – да направи най-великия музикален фестивал в историята на човечеството. Той е млад, амбициозен и на пръв поглед знае какво прави.
Мястото, което е намерил за огромното събитие, е панаирът в Деворш. Очаква сто хиляди фена и се е погрижил да осигури място от тридесет акра за палатков лагер. Поне докато общинските съветници не му отнемат разрешителното от страх, че феновете ще разрушат поляната. В ретроспекция, това е грешка от страна на лос анджелистките местни политици, но на 19 юни Марк изобщо не мисли за това. Той очаква чудовищен лайн ъп от повече от трийсет групи и вече вижда притока на фенове от цялата страна.
Марк Робинсън е обещал хонорар от сто хиляди долара на Джими Хендрикс, което за 69-та е прецедент. Айк и Тина Търнър са се съгласили на двадесет и пет хиляди и утре трябва да отворят фестивала. Марк има бюджет от тридесет и пет хиляди и разчита на билетите, за да покрие разликата. Той е сложил седем долара вход и е оградил панаира с бариери, за да няма неплатена публика. Имайте предвид, че основният таргет на мероприятието са хипита и тийнеджъри в края на шейсетте в Америка. Тези хора искат да сринат капиталистическата система и фактът, че трябва да плащат за музика, изобщо не им харесва. Марк очаква инциденти и затова се е погрижил да наеме охрана. Проблемът е, че момчетата, които се грижат за сигурността, не са професионалисти. Те са членове на местен байкърски клуб и им се плаща, за да следят феновете. Няма какво да се обърка.
Тина Търнър по време на първия ден от фестивала. /electricvibes/
Заветният ден идва. На двадесети сутринта, докато групите пристигат в Лос Анджелис, феновете вече се трупат пред триметровата сцена, в очакване на най-великите три нощи от животите им. За учудване на всички, те си плащат и няма кой знае какви проблеми с това. Но за разлика от очакваните сто хиляди, в първия ден се появяват сто и петдесет. Феновете са наблъскани като сардини в консерва и нямат място дори да се почешат, камо ли да танцуват. Хубавата новина е, че дори и да искат да танцуват, няма на какво. Оказва се, че колоните са прекалено слаби и тези, които са в дъното на панаира не чуват нищо. Дори не виждат изпълнителите, защото през 69-та няма екрани, които да излъчват от сцената.
Но Джими Хендрикс е тук и е силно мотивиран от тлъстия си хонорар. Той се качва на сцената, но е прекалено неадекватен дори и за неговите стандарти, за да си свърши работата. След четиредесет минутен сет, Джими се оттегля от сцената и никой не го вика на бис. Това е едно от най-незадоволителните изпълнения в кариерата му. В дъното на панаира започва да се заражда недоволство, което до края на вечерта се усеща и на сцената.
Вторият ден минава по сходен начин, само че хората стават с петдесет хиляди повече. Отново нищо не се чува, отново всички са си прекалено близки и отново цената е седем долара. Феновете спят в колите си, по тротоарите на семейния квартал около панаира, в градините на къщите и където сварят. Има няколко инцидента с пияни тийнеджъри в магазини, но нищо сериозно. Засега полицията държи всичко под контрол, въпреки недоволството на местното население.
Джими Хендрикс по време на третия ден от фестивала. /rolling stone/
Идва финалният ден. Марк е по-спокоен, защото е уговорил Джими Хендрикс да се появи отново на сцената. В главата му трудното е минало и само остава да приключи фестивалът. Това, което не изчислява е, че всички тийнеджъри, дошли от цялата страна, са останали без пари, но не и без енергия. Те нямат желание да пропускат концертите и са силно мотивирани да разбият бариерите.
Към пет часа на 22-ри юни няколко групи започват да щурмуват огражденията и да проникват в панаира. Момчетата от байк клуба се опитват да ги задържат, но атакуващите са прекалено много. Започва меле, което спира само за час по време на второто изпълнение на Джими. То, за разлика от предното, е велико. Всичко, което можеш да очакваш от гениалния изпълнител. След като Джими си казва чао с публиката, безредиците започват отново. Към девет вечерта охраната се отказва и започва да пуска всеки, който иска да влезе без пари.
И докато младежи и хипита слушат музика между разбитите ограждения, извън фестивалното пространство се нареждат полицаи, които искат да предпазят местните от двестата хиляди фена след края на концертите. Както можете да си представите, стига се до сблъсък. Повече от сто са ранени, немалка част, от които, полицаи. Има седемдесет и пет арестувани и повече от петдесет хиляди долара в щети. От разбити магазини, до счупени коли. Тълпата помита всичко пред себе си. Марк не прави опити за втори фестивал.
След концертите, Л.А. ’69-та. /L.A. magazine/
За щастие, фестивалът Newport ’69 бързо потъва в забрава, защото само два месеца по-късно, на една поляна малко извън Ню Йорк, се случва наистина най-великият музикален фестивал.
