Музикалните филми са сред най-големите предизвикателства пред творците, занимаващи се с документално кино. Не са никак много заглавията, които да ни върнат в една от най-ярките епохи на рок музиката – 80-години. Ето че се появи „Рокендрол“ и веднага спечели сърцата на зрителите. Още със своята премиера филмът беше удостоен с наградата на публиката на Международния кинофестивал Master of Art.
Зад лентата стои сценаристът и режисьор Борислав Колев и продуцентката Мария Ландова – един кинотандем, добре известен на родните киномани. Срещаме се Мария, за да ни разкаже за историята на филма.
След „Джем сешън“ за Николай Иванов – ОМ, излизате отново с музикален филм. Трудно ли се прави музикална документалистика?
Всъщност, „Рокендрол“ е започнат преди „Джем сешън“, но работата по него продължи повече от две години. „Рокендрол“ събира в себе си съдбите на много герои – рокмузикантите от края на 80-те и началото на 90-те, които отвориха бутилката с духа на свободата. Тяхната музика хипнотизираше младите хора, караше ги да мислят със собствените си глави и да се съпротивляват на статуквото.
Във филмите ни за музиканти за нас най-важни са хората и отношенията им с историческото време. Ние се интересуваме от начина, по който героите ни променят времето си и как те самите се променят във времето. В този смисъл филмите са документи. В „Рокендрол“, освен спомените на героите, са използвани много архиви, част от които непоказвани до сега, включително и кадри от други филми.
Най-важното в „Рокендрол“ – неговият гръбнак – са текстовете на рок-парчетата. Неслучайно всички парчета, които звучат в Рокендрол, са със субтитри, така се подчертава значението на всяка дума. Текстовете на песните се възприемат не само със слуха, но и с очите. Лично аз преоткрих за себе си отново много от тези текстове и убийствената поезия на Димитър Воев.
Фокусът на „Рокендрол“ са групите от 80-те. Защо е важно да имаме памет за това време?
Борислав избра легендарните групи от втората половина на 80-те и началото на 90-те. Това са „Ахат“, Милена и „Ревю“, „Контрол“, „Нова генерация“, „Кале“, „Ера“, Ер Малък“ и „Хиподил“. Те създадоха ярка, различна, запомняща се музика, а текстовете им разбиха обществените клишета. Бяха своеобразен аванагард на контракултурата в България.
Във филма рокаджиите изпълняват най-големите си хитове, спомнят си за епохата. Как са създавали своите групи в училища, университети, читалища. Как са репетирали в мазетата…Спомнят си и опитите на властта да ги опитоми, да се присламчи, да се закачи за тях, да ги контролира, като им дава възможност за публични изяви. Те се възползват, но не правят компромиси нито с музиката, нито с текстовете. Бунтарският дух остава.
Какви са твоите лични спомени, какви бяха 80-те години?
Помня онова особено усещане – от една страна на тотална изчерпаност – суша и безветрие, а от друга – покълващо предчувствие. Стоиш в празното и се взираш, и се вслушваш в изтърканата, протрита от употреба баналност. И в тази глуха тишина – гръмовен шум.
Цветята от 80-те – новата вълна от млади рокгрупи, които ние гледахме с възторг на легендарните концерти в Летния театър. Те бяха кардинално различни от старите, които звучаха по радиото и телевизията. Техните парчета не бяха сресани и усмихнати. Те бяха гневни. Или пък силно нестандартни, екзистенциални и абстрактни като тези на Митко Воев.
Познават ли групите от 80-те сегашните млади хора? Кои са героите на новите поколения?
Нашите герои разказват във филма за еуфорията, с която посрещат политическите промени в края на 1989-а. За участието си по митингите на надеждата. После за краха на мечтите си. За масовата емигрантска вълна в началото на 90-те. Част от тях също поема по този път. Едни след време се връщат, други остават. Еуфорията е спаднала под нулата. Следва период на оцеляване. Труден. Филмът проследява и сегашното битие на героите си. Какво е станало с тях. Съдбата на всеки един е много различна, но едно е общото – те не могат да живеят от това, което обичат и умеят да правят най-добре – рок музика. И това е жалко. А за „героите“ на нашето време никак не ми се говори.
В момента съществуват ли ъндърграунд групи или ъндърграундът остана в историята?
Със сигурност има, но не ги знаем, точно защото са ъндърграунд и са обречени на маргиналност. Освен това тези, които съм слушала, най-често правят кавъри на рок-класиките, живеят от носталгията, а своите парчета пеят на английски, което според мен е грешка.
За да има ярко ъндърграунд движение, е нужно да има натрупване на гняв към статуквото и осъзнаване на нуждата от радикална промяна. И смелост! За съжаление новите поколения са възпитавани в конформизъм и консуматорство. Свикнали са на лесен успех. Надявам се изключенията, каквито със сигурност има, да са устойчиви и упорити. Ще се радваме, ако с нашия филм ги вдъхновим и мотивираме.
Филмът привлече вниманието на публиката. На какво според теб се дължи това? Има ли носталгия по изминалите времена?
Да, оказа се, че има нужда от такъв филм. Неслучайно получихме наградата на публиката на Международния кинофестивал Master of Art. Точно сега, в новото ни безвремие, „Рокендрол“ ни припомни неща, които сме изгубили. Внезапно открихме, че се е образувал вакуум в душите ни на мястото на забравени емоции и надежди.
Обаждат ни се от различни градове в страната и българи, живеещи в чужбина, които искат да отидем с „Рокендрол“ при тях. Вече имаме договори за прожекции във Враца, Свищов, Дряново. Имаме и договор с разпространител за показ по кино мрежата. През юли филмът ще закрие Бургаския международен кинофестивал с прожекция под небето, до морето.
