“…Видях как момиче лети във въздуха и погледнах под полата ѝ…” – това чувате измежду всичко останало в откриващия монолог на „Gummo“. Изречението се е запечатало в съзнанието ми по някаква причина и не мога да го извадя от там. Може би защото в контекста на монолога става въпрос за торнадо, което е преминало през града, може би защото целият филм е торнадо, което минава през подсъзнанието ти и вади от там неща, които не желаеш да виждаш, а може би защото Хармъни Корийн е гений.
Хармъни прави неща, които са неудобни и непонятни за времето, в което живее. Проектите му са пълни с агресия и тревожност, но не от екшън филм с Брус Уилис. Хармъни е по-скоро документалист, отколкото фантаст. Всичко, което виждате във филмите, картините или във книгите му, е провокирано от действителността около него. На много ранна възраст разбира, че на земята има два свята – единият е този по телевизията, а другият е този, който никой не иска да вижда. Светът на отхвърлените персонажи, негодните, гангренясали души на тийнеджъри, които дишат лепило, майки, които не искат децата си и хора с недъзи, които просто нямат шанс в другия свят.
Това научава от баща си, който снима документални филми за хора, които живеят извън нормите на обществото по една или друга причина. Той често взима сина с него на снимки. Хармъни се запознава с вякакви хора – от циркови артисти, до клошари и анархисти, още преди да влезе в гимназия. Той винаги е бил странното дете, но за разлика от всички останали, той не се срамува от това.
Хубавото на авторкото кино, когато е направено добре, не е, че можете да гледате 30 секунди, от който и да било филм на даден режисьор и да си кажете „а, да, това е филм на Еди-кой-си“. Хубавото на авторското кино е, че можете да гледате 30 секунди от който и да е филм, в различни периоди от животите си и да си кажете „а, това изглежда различно от предишния път“. При Хармъни всичко е толкова сурово, че най-вероятно никога няма да имате твърда позиция за посланията или идеите зад проектите му, защото често той самият няма такива.
За да имате някакъв контекст, трябва да знаете, че той е израснал със скейт културата в края на 80-те и началото на 90-те. На много хора това не им говори нищо, но на тези които, знаят какво нещо по темата, ще им стане ясно. Филмите му, особено „Trash Humpers“, са като дълги скейт видеа, без да има скейтъри в тях. Просто най-странните неща, които не искате да виждате. В същия момент проектите му не са просто провокация, под тях има смисъл и предизвикват емоции у зрителя, каквито малко филми успяват да предизвикат.
Хармъни на сета на „The beach bum“ 2018. /Vice/
Ранните му неща като “Kids” и „Gummo“ са изпреварили времето си. Те означават малко през 90-те, но днес са поглед в ума на всеки млад човек, който страда от социално тревожно разстройство, биполярна депресия или има депресивни епизоди. А тези хора не са малко. Повече от 25% от възрастните в Щатите имат симптоми на едно от трите заболявания. Знам, че в България тревожността се лекува с ракия и шамар, но ако искате да разберете тези хора, вижте филмите. Формите са толкова гротескни, толкова гнусни и неприятни. Целият кинематографичен свят на Хармъни е едновременно излишен и нужен за зрителя.
Когато го питат защо филмите му изглеждат така, той казва, че просто всичко, което е гледал, не отговаря на това, което вижда наоколо. А наоколо има скейтъри, хард кор концерти, венерически болести и наркотици, но най-вече има хора, които не знаят границите си и не искат да ги намират. Хармъни пише първия си филм на деветнадесет, точно когато е обиколен от всички тези неща и хора.
25 години по-късно Хармъни Корийн е митологична фигура в американската субкултура. Той има нов филм, който се надявам да видим и в България, ако не – ще гледаме “Shazam” и ще се правим, че ни харесва. И докато чакаме “The beach bum“ да дойде при нас, ето ви няколко музикални клипа, които Хармъни е режисирал.
