В днешно време хуморът е нещо, за което все по-рядко намираме време. Затрупани от ежедневните си с хиляди задачи, малко по малко спираме да му отдаваме значение, а той нерядко може да ни даде глътка свеж въздух сред океана от негативни новини, с които сме заобиколени. Хуморът може да се чете лесно, но я пробвайте да напишете една наистина интересна смешна история, а още повече да спечелите конкурс с нея. Колегата Деян Копчев от редакция “Хумор и сатира” в програма “Христо Ботев” БНР – е новият победител в конкурса за български хумористичен разказ „Чудомир”.
Конкурсът е ежегоден и се организира от Община Казанлък, Фондация „Чудомир” и вестник „Стършел”. Първият лауреат на приза е класикът Петър Незнакомов. Той получава наградата си през 1970 година. Сред носителите на наградата са били автори като Мирон Иванов, Йордан Попов, Станислав Стратиев, Дамян Бегунов, Георги Мишев, Христо Карастоянов, Алек Попов, Деян Енев. Но всичко това е в миналото, време е да ви срещнем с настоящето.
Това е първата ти голяма хумористична награда. Изненадан ли остана или я очакваше? Как гледаш на литературните награди?
Когато първоначално се обадиха да ми съобщят, не повярвах. После, когато вече ми връчваха наградата на сцената и държах кратка реч, все още не вярвах и постоянно се оглеждах за скрити камери. Според психиатъра ми това било, защото не си пия редовно хапчетата. Но иначе, литературните награди са хубаво нещо, а тази специално я връчват от 50 години, доста по-голяма е от мен.
Самият ти познаваш ли творчеството на Чудомир? Имаш ли любима негова история?
Много харесвам Чудомировите „Туристи“ – една съвсем кратка история, която всеки може да прочете, докато трае рекламният блок на любимото му реалити. А пък ако рекламният блок се окаже по-дълъг, препоръчвам и „Не е куче като куче“, но два разказа в един рекламен блок си е малко рисковано.
Когато наблюдаваш хумора от времето на Чудомир и сегашния, какво се е променило?
Нищо, същите сме си. Само прическите ни са малко по-различни.
Спечели конкурса с разказа „Гласове“, в който се влюбваш в гласа на жената от електронното табло на една тролейна спирка. До такава степен ли стига абсурда при общуването на хората?
Общуването между хората в днешно време действително е невероятно – запознаваме се първо в Тиндър, после си разменяме Фейсбук, след това си пращаме локейшън по Вайбър, а накрая късаме с есемес и се блокваме. На фона на всичко това, едно лудо влюбване в глас от спирка ми се струва съвсем в реда на нещата.
Хуморът ли е твоят начин да преодоляваш по-лесно „болестите“ на съвременния човек?
Този цитат от Чудомир, би отговорил най-точно на въпроса: “Най-празният от нашите дни е оня, в който не сме се смели нито веднъж“.
Мислиш, че като нация сме по-скоро тъжни отколкото весели? На какво се смеят сънародниците ни?
Смятам, че като нация сме си идеални, просто поводите ни да сме весели и щастливи понякога не са чак толкова много, колкото при някои други нации… Но пък те говорят на френски, немски, английски, така че никога няма да разберат удоволствието от това да удариш по масата и да изпсуваш на хубав български. Това е истинско щастие.
Защо толкова лесно губим способността си да се усмихваме?
Колкото и силно да се смееш на нещо, удариш ли си малкия пръст в ръба на шкафа, веднага ти причернява. При нас в България просто има малко повече ръбове.
Представи си, че срещнеш на улицата Радой Ралин. Какво би му казал?
Вероятно нищо, защото ще се стъписам. Обаче ще го проследя!
Кои са авторите, които са те оформили като хуморист? Чувстваш ли се приемник на някого?
Много обичам историите и света на Джон Фанти. Надявам се и той да каже същото за мен някой ден… нищо, че е починал, в крайна сметка това не е извинение!
Какъв съвет ще дадеш на някой, който иска да напише смешен разказ и все не му се получава?
Да пробва да напише тъжен, тогава може и да му се получи смешно.
