Всеки в живота си има болезнени теми, такива, които много често биват премълчавани пред обществото. Една такава е домашното насилие. Статистиката е плашеща! ¼ от жените в България са били жертви на домашно насилие. Повечето от тях не търсят помощ, поради различни причини – страх или вярата, че въпреки всичко човекът до тях ги обича и ще се промени. Как може да бъде започнат един по-широк обществен разговор на тази табу тема? Един от начините е чрез книгите.
Ето че дни преди 8-ми март на бял свят излезе поетичният сборник „¾ любов“. Инициаторите на проекта споделят: “Създадохме тази книга, защото любовта не бива да се бърка с насилието. Защото насилието не трябва да се оправдава с любов. Защото ¾ любов не е любов“. В сборника присъстват текстове на някои от най-именитите съвременни български поети – Димана Йорданова, Димитър Кенаров, Иван Ланджев, Лили Йовнова, Петър Чухов, Надежда Радулова, Рене Карабаш и Георги Господинов.
В препълнената зала на „Гьоте-институт“ авторите споделиха своята гледна точка към проблема с домашното насилие. Срещаме ви с Димана Йорданова. Освен талантлива поетеса, тя е човек, който не се страхува да заявява открито своите граждански позиции.
Какво те провокира да вземеш участие в този сборник?
Провокация – не бих казала. По-скоро напълно естествена реакция си беше. Когато ме поканиха да участвам, го приех като персонално, вътрешно задължение. Боли ме от факта „всяка четвърта жена е била жертва на домашно насилие“, от тази несправедливост, от тази уродливост на законите, от тази преминала всякакви граници човешка злост ме боли. Другата причина да се включа е, че всички замесени в проекта са хора, с които се движим по сходна емоционална траектория. И ето ни – събрани в една прекрасна книга, която иска да се превърне в протегната ръка. Доколкото това е възможно.
Как виждаш проблема с домашното насилие през призмата на пишещия човек? Способна ли е литературата да насочи обществено внимание към този проблем?
Думите са способни да направят почти всичко. Да те вдигнат, да те сринат със земята. Те са инструментът, с който предаваме опит един на друг, понякога са и единственият начин да помогнем. Ние, като хора, които създават изкуство с думи, би трябвало да вдъхнем най-вече кураж и да призовем към нарушаване на тишината. Защото ако това не умеем, каква е ползата от нас в крайна сметка?
Защо според теб жените се страхуват да споделят, когато върху тях е упражнено насилие?
Причини колкото искате. Стокхолмски синдром, срам, вяра в „няма повече да се повтори“ … Всеки случай е комплексен, индивидуален. Хората са всякакви, бита им си има своя характер, проблемите, интелектът, силата на духа. Според мен, чисто психологически, надвесена над този казус стои една основна причина да не се търси изход и тази причина е страхът от промяна. Всички го отглеждаме, той е основен човешки страх. Страхът от неизвестното. И точно той храни онзи оправдателен въпрос: Как да си тръгна, като може да стане по-зле? Ами ако не стане по-добре, питам аз. Жените имат нужда повярват, че заслужават второто.
Ти самата била ли си свидетел на домашно насилие?
Свидетел не. В моя дом никой на никого не е посягал. А ако се е случвало някъде близо около мен, то е било зад заключените врати на апартаментите. Един от най-острите препъникамъка за решението на този ужас е, че насилието се случва у дома – мястото, което уж е създадено да ни пази от свирепия свят навън.
Имаш ли близки, които са потърпевши от него?
Имам. Отношението ми към проблема, както казах, е твърде лично. На мен самата се е случвало, случваше се, и никога нямаше да спре да се случва, ако го бях позволила. Но предпочитам да говоря за това какво научих в последвалите 15 години, вместо да разкажа какво преживях в тази една преди тях. Бях много млада, лесно бе да повярвам, че това, което ми се случва, е по моя вина. Когато позволих да си тръгна, разбрах, че единствената ми вина е бил страхът да го направя по-рано.
Може ли любовта да бъде оправдание за насилие?
Според морала, в който съм възпитана, не може. В моята представа за добро няма насилие. Аз съм научена, че човек е повече от муха, която може да смачкаш, когато ти скимне. Научена съм, че човешкият живот е висша ценност и нямаш право да преминаваш границите на чуждото съкровено – нито психически, нито емоционално, нито физически. Оправдание всеки може да намери, да, понякога този „всеки“ е самата жертва. Онова, в което никога няма да спра да вярвам е, че причината за изстрела е винаги по-малка от куршума.
Какви съвети би дала на някоя пострадала жена?
Не обичам да давам непоискани съвети. Всяка жена живее своя собствен живот и аз няма как да знам колко й е лесно да остане, колко й е трудно да си тръгне. Иска ми се да мога да й вдъхна вяра, защото когато човек има вяра, той става изобретателен в намирането на пролуки да се спаси. За мен смисълът на живота – не просто на моя или вашия, а смисълът на живота въобще – е в спасението и борбата. Пък любовта… тя се съдържа в тези двете.
А какво би казала на мъжете, които си позволяват да насилват своите половинки?
Абсолютно нищо. Нито едно от посланията около тази книга не е към тях. Те не са онези, които искаме да променим, защото това е невъзможно. Давам си сметка, че всичко тръгва от поколения назад, в някакви нефункционални семейства, където някой е постъпвал с децата си така, че да ги превърне в насилници, в дълбоко нещастни и страхливи хора. Защото насилникът е именно това – жертва на собствената си опустошена душа. Същество, което е способно да превърне друго същество в число от статистиката. Те самите имат нужда от помощ, но явно не съм толкова широко скроена, за да им я пожелая.
Фотографии: Владислав Христов
