Всяка книга си има свой път, някои творби биват бързо забравени от читателите, други остават любими и се препрочитат. Още с появата си романът „Английският съсед“, с автор един от най-изявените български хумористи – Михаил Вешим, събра своя вярна публика. Десет години по-късно книгата излиза в ново издание с твърди корици и илюстрации на художника Дамян Дамянов.
Премиерата на „Английският съсед“ в зала „Миракъл“ на театър „Българска армия“ също мина с голям интерес. Специални гости на събитието бяха актрисата Биляна Петринска и актьорът Николай Урумов. С много смях те си спомниха любими моменти от заснемането на едноименния сериал. Михаил Вешим от своя страна сподели за Бинар, що за птица е този английски съсед и как се е развила неговата съдба.
Десет години, какво се случи през това време с английския съсед?
Ако става дума за англичаните, които преди повече от десет години масово си купуваха имоти в България, днес много от тях си тръгнаха обратно към Острова. Тръгнаха си разочаровани, че у нас нещата трудно се променят към по-добро – пътищата ни все не са пътища, по селата продължава да вилнее безнаказана битова престъпност, корупцията е навсякъде… На тяхно място дойде друг съсед – руският. Но ако говорим конкретно за моя герой Джон от „Английският съсед”, той си е още тук – харесва България и не би я заменил за Острова. Даже след Брекзит ще поиска да си смени британското гражданство с българско. Откъде съм сигурен ли? От примера на самия Лесли Грантъм, актьорът, който изигра ролята на англичанина в сериала на БНТ. Той толкова хареса страната ни, че след края на снимките, си купи къща тук и живя у нас до края на живота си – почина през лятото на миналата година. Мир на праха му! Беше станал повече българин, отколкото сме ние. На едно представяне на филма „Английският съсед” пред българска публика в Лондон, Лесли каза на присъстващите: „Чудя ви се какво правите в тоя скъп и тъп град Лондон? Идете си в България, там времето е слънчево, храната е естествена, виното е прекрасно, както и българските жени…” Ето как една роля в киното промени и неговия живот – той напълно заприлича на героя, който изигра.
След като напливът на английски заселници в страната ни понамаля, актуална ли е все още тематиката?
„Английският съсед” не е роман за англичаните в България. Той си е за нас, българите. За нашия национален характер, за нашия манталитет. Това го запазва във времето, може да бъде четен и сега. У нас има много по-добри писатели от мен, има много по-добри романи, хвалени, награждавани, отличавани… И след година-две забравени от четящата публика. А пък „Съседа” продължава да се чете и сега, десет години след излизането си. Може би, без да искам, някак съм „улучил ваксата”, както казват скиорите. Имам и друго обяснение: хуморът, когато е на място и с мярка, е консервантът, който запазва продукта от бърза развала. Хумористичните книги често имат по-дълъг живот от сериозните и кахърните. Защо „Бай Ганю” е по-актуална днес, отколкото преди 120 години? Защо Чудомир винаги ще се чете и ще се играе по сцените на читалищата от самодейците? Не ме разбирайте криво, не искам да се сравнявам с Алеко или Чудомир. Само искам да кажа, че където има хумор, има и дълголетие. Това важи и за човешкия живот: доказано е медицински, че тези, които се смеят, живеят по-дълго от темерутите. И по-весело, бих добавил.
Какви паралели би направил между „Руският съсед“ и „Английският съсед“?
Паралелите са ясни, както и меридианите – единият е западен, а другият – източен. Мога да ги обясня с по едно изречение. Англичанинът си купува къща в България и нашите селяни го правят чист българин. Руснакът (героят не е обикновен човек, а руска мутра – някакъв олигарх) си купува не една къща, а цяло българско село. И прави от българските селяни – руски крепостни.
Ще дойде ли времето да напишеш и „Българският съсед“? Как би изглеждал главния герой?
И в двата романа по-важен е „българският съсед” – за него разказвам, а не за англичанина или за руснака. За българина ми е болката, а лекарството за тая болка е едно – хуморът. Не казвам нещо оригинално, това лекарство го е открил още Аристофан.
Романът „Английският съсед“ стана много популярен и заради едноименния сериал. Това ли е един от начините книгите да стигат до по-голям брой читатели? Кой друг твой роман би желал да се филмира?
„Нашингтон” – имам такъв роман. И сценарий за сериал – поне 12 епизода. Но вече е много трудно да се пробие в телевизиите. Там съображенията да се снима едно или друго са конюктурни, а не художествени. Нямам вече сили и енергия да се боря на нагласени конкурси, с измислени разбирачи – началници или продуценти. И да не се реализира тази моя идея, не е за народа загуба велика. Повечето от идеите ми са останали нереализирани. Пък романът „Нашингтон” си го има, той също е популярен сред читателите.
Кои са характерните черти на националния ни хумор? Не мислиш ли, че по-често се надсмиваме, отколкото се смеем?
Гледам на хумора като на богатство, аз други богатства нямам. То не е само мое, то е национално богатство. Само си помислете колко е абсурден шопският хумор – там го има това „надсмиване”, за което споменавате. Шопите са страхотни присмехулници – с остър език и парадоксално мислене. Ами габровците – в техните шеги пък се усеща самоиронията – те често сами се шегуват с пословичната си пестеливост и скъперничество. Един е хуморът на банскалии, друг на бургазлии, трети на „майните” от Пловдив. Всеки район от България има своите зевзеци, родени хумористи – как да кажеш кое е общото, какъв точно е националният ни хумор. Всеки опит за дефиниция крие риска от грешка. Затова бягам от обобщения за „хумора на българина” – разни българи, разни хумори… По това на какво се смее един или друг, можеш да съдиш за нивото на интелигентност. По един виц можеш да прецениш човека срещу себе си. А самоиронията, способността да наблюдаваш себе си отстрани и да се шегуваш със собствените си слабости, е друго, по-високо ниво на интелигентност.
В криза ли е хумористичният жанр? Липсват ли ни съвременни автори сравними с Алеко Константинов, Чудомир, Радой Ралин, Станислав Стратиев?
Кое у нас не е в криза? Ние така си живеем не отсега… Има една карикатура на ранния Чудомир от 1929 г., тогава той е рисувал и карикатури. Там двама си говорят: ”Абе кога ще свърши тая криза, че да си подкараме нормалната сиромашия?”. Та кризата е в главите, не в жанровете. И в литературата, и в хумора се усеща една сиромашия. Тъжно е, че младите автори първо почват да пишат, без да са чели класиците. Би трябвало да е обратното. Ама четенето на книги вече не е за всеки – сега всеки има смартфон и фейсбук. Емотиконите изместиха буквите, статусите – книгите. Това не е само наше явление, изкукването по социалните мрежи е световно. Все пак положението не е безнадеждно. Аз съм сигурен, че чувството за хумор на хората няма да се свърши – то ни различава от животните, от роботите и технологиите. Въпреки технологиите, винаги ще има смешници, комедианти, клоуни. Сред тях ще са новите алековци, чудомировци, радойралинци…Те ще намерят как да се изявят: дали върху лист, дали в „стенд ъп” комедия или на телевизионния екран. Радой казваше, че „Светът е оцелял, защото се е смял” – аз вярвам в тоя девиз и съм сигурен, че има ли усмивки, светът няма да свърши…
Каква е твоята тайна за писане на социална сатира? Къде поставяш границите, за да не пресолиш манджата?
Когато бях по-млад фейлетонист, реагирах веднага на неправдите в обществения живот. Лесно се палех, пишех лесно, лесно раздавах оценки и акъл… И правех грешки – слагах повече сол или пипер на манджата. Грешките на младостта. С времето разбрах, че първата реакция не винаги е най-вярната. Вече оглеждам едно или друго явление от няколко страни, изпитвам повече колебания пред мишената, преди да пусна фейлетонните си стрели. Иска ми се в писането да бягам от ежедневието, да не се занимавам толкова с конкретни факти, а да търся по-трайни неща – хумористични и сатирични метафори за човека и обществото, които да имат по-дълъг живот. Вестникарският фейлетон, писан по конкретен факт от ежедневието, е нетраен, той остарява, заедно с броя на вестника – след седмица става само за амбалаж. Обаче фейлетоните, писани от майстори, могат да се четат и след век. По тях би могло да се съди за нравите и порядките в обществото. Такива са фейлетоните на Ботев, на Алеко, на Захарий Стоянов… Но какво да говорим, те са гениални пера! Та тайната е в художественото майсторство, затова ми се иска да кажа като стария Селинджър: „По-високо билото, майстори!” Лесно е да го кажеш, трудното е да го покажеш…
Ти си радетел за чистия български език и неупотребата на мръсни думи. Как да си върнем чистия език?
Дразня се, че хуморът (най-вече от екрана) стана груб, циничен и вулгарен. То и хората станаха вулгарни, пред училище чувам млади, красиви момичета да ругаят като хамали. Не само се ругаят, днешните деца се и бият като кечисти. Това ме потриса. В резултат на тоя потрес, аз станах езиков пурист – даже на моменти прекален. В книгите си нарочно бягам от употребата на „мръсни думи”. Не защото не ги знам, а защото се опитвам да дам пример, че хуморът може да се прави и с „чисти ръце” – така, както го правеха класиците. Отворете „Бай Ганю” и обърнете внимание: най-грубата ругатня на тогавашния Ганю е „Майка му стара!”. Не е ли можел Алеко да сложи в устата на своя герой-простак доста по-просташки псувни? Можел е, но не го е направил – защото самият Алеко е духовен аристократ. И другата крайност днес: какви духовни плебеи са някои шоумени!
А как да си опазим езика от цинизма и простотията? Със закони и езикова полиция няма да стане, както си мислят някои депутати в парламента. То само вижте речника на политиците, точно те ли ще ни коват езикови закони! Не закони са нужни, а повече култура. Примерът трябва да дойде първо от хората на духа, от журналистите и писателите, от медиите.
