Преоткрих Сабикас в родната му Памплона на фестивала, кръстен на един от албумите му, Flamenco on fire, където съчетава фламенкото с уърлд-звучности от Дамаск до Парагвай.
Пако де Лусия ни беше говорил, че това е един от учителите му и това ми стигаше. Заглавията на плочите му съдържаха (както и на някои на Пако) магията Дуенде и това им даваше предимство като пълнех плейлистите на едноименното предаване, прераснало в стрийм. Елегантна, чиста като звучност и много майсторска – такава бе за мен китарата на Сабикас, със сигурност една от първите, извела като солиращ този инструмент, обрамчван и като типично андалуски. Роденият на противоположния край на Испания Сабикас я изнася извън родината си по време на двете си емиграции, първо в Аржентина бягайки от Гражданската война и после в Мексико и Щатите – да, по същата причина, но във втората му родина.
Приет като безспорен майстор на фламенкото, той концертира в Карнеги хол и дели сцени с големите в джаза. Но шейсетте са и в основата на прогресивния (арт) и джазрока. В един запис от 1966, който прави заради брат си, Сабикас свири с Джо Бек и бъдещия басист на „Йес“. До фламенко-рока на „Триана“ и „Кетама“ има десетилетия, а влизането на фламенко- китарата му в дуо с Бек, бъдещия сайдмен на Майлз Дейвис е толкова естествено, колкото и превръщането на астурийския гаротин в магистралното парче Фламенко-рок:
Сабикас дори не оценява новаторството си. Джо Бек, като истински студиен музикант е перфектен, без значение дали до Сачмо или до Санборн. Проектът вижда бял свят четири години по-късно, но май и тогава не си е на точното място и в точното време. Проклятието на първопроходците. Но за сметка на това, запазва вкуса си все така свеж и неповторим. Като тапасите на тура на името на Сабикас по време на фестивала в Памплона. Пълният плейлист само в стрийм Дуенде от 8 вечерта.
