Педро Дабдуб не е сред имената, които биха предизвикали спонтанен интерес дори и сред заинтригуваните от световните музики от тази част на света. Класически пианист по образование (Консерваториите в Париж и Версай), композитор (Буенос Айрес) и изследовател на индианските музикални традиции в родното си Мексико, като че в последните години се разкъсва между джаза и шаманските музики.
Миналата година излезе втората част от проекта му „Джазпанго“ – традиционно мексиканско хуапанго – по-скоро музиката, а не танца, но в джаз идиом и с неговите вокални партии. Два свята с една звучност – подзаглавието от първата част на проекта ни връща към първите му стъпки към синтеза на културите още преди да е станал пълнолетен. По това време изучава и средновековна музика и инструменти, които обаче откриваме в най-новия му албум, „Пътят на шамана“ в партньорство със сайдмена му в „Джазпанго“, саксофонистът Карлос Гарсия Пеня.
Ако си падате по писанията на Шърли Маклейн и Карлос Кастанеда, това е идеален плейлист за Дон Хуан. Заглавията на парчетата са като глави на роман („Инициация“, „Племенен танц“, „Приказка за дъжда“, „Пазителят на огъня“), щях да съм изненадан, ако липсваше пейот, но и той си е на мястото.
Усещането за диджериду допринася за омагьосващата атмосфера, където като че ли си дават среща всички досегашни пътища и целия опит (включително с тантрични композиции) на Педро Дабдуб.
Намирам не малко общи търсения с началните години на приятелите от Ом Марина Великова и Николай Иванов, като дори и естетиката на обложката на „Пътят на шамана“ би могла да е на Ники. Всъщност не знам колко са световете и колко звучностите, може би светът е един, но има по-добри и по-лоши звучности. Педро е сред по-добрите:
Gracias, amigo!
