4 март, 2018 г.
Личното ми мнение е, че „Оскарите“ са политически и маловажни. “Dear basketball” не е най-добрият късометражен филм, който ще гледате. Но тази статия не е за филма. Тя е за човека. А кой е той?
Кобе е маниак. В истинския смисъл на думата. Той е обсебен не от баскетбола, а от желанието да побеждава. Може би са комплекси, може би просто е програмиран по друг начин от „нормалните“ хора. В този материал няма да ви занимавам със статистики, трофеи и стандартни хвалби за велик спортист.
Когато е на седем, семейството му се мести в Италия. Там баща му – посредствен играч от НБА, продължава кариерата си в местната баскетболна лига. Кобе започва училище без да знае една дума на италиански. За няколко месеца вече говори, а след една година е напълно грамотен. Но в Италия той е аутсайдер. Единственото чернокожо дете в гимназията. Всички искат да пипат косата му, но никой не иска да е приятел с него. И слава Богу, защото едва ли щеше да се превърне в това, което е, ако беше популярен в италианското училище. Кобе израства с много потисната агресия в себе си, но вместо да прави проблеми или да се бие – той спортува. Там Кобе ще положи основите на нечовешкия си работохолизъм.
Кобе Браянт в училищния отбор, 1991 /twitter/
Прескачаме няколко години, преминали в отчуждение и изолация. Кобе е на тринадесет, когато семейството му се мести обратно в САЩ. Най-накрая Браянт ще се чувства комфортно в училище и ще бъде нормално дете. Тотално обратното. Когато се връща във Филаделфия, Кобе отново е аутсайдер. Този път не е цвета на кожата му, а културата. Той няма идея кой е Уил Смит, не знае жаргоните и как се държат „готините деца“ в Америка. И отново е отритнат, и отново си го изкарва на игрището.
Един от треньорите му в гимназията разказва как Кобе му е поискал ключ от салона, за да тренира преди училище. Всяка сутрин, включително и през ваканциите, Браянт отключва салона в 06:00 и тренира до девет, когато започват часовете. След тренировките с училищния отбор, той кара резервите да остават и да играят „едно в едно“ с него до сто. Най-лошата му победа е 100 на 12. След това остава още няколко часа, докато не вкара четиристотин коша. Баща му казва, че се случвало да се прибира вкъщи след полунощ. Но това не го е спирало да става в пет на следващата сутрин и да повтори всичко отново. Тогава е само на тринадесет години.
Излишно е да казвам, че Браянт се превръща в най-добрия гимназиален баскетболист на планетата по онова време. Той е един от малкото, които влизат в НБА, без да са минали през университет.
Добре, сега вече е в НБА и е на мястото си. Няма вече изолация, подигравки и отчуждение. Всички са професионалисти и най-вече – всички са мечтали да играят играта на най-високо ниво. Тук Кобе ще говори на един език с всички останали. Нищо подобно. Много скоро Браянт разбира, че е различен от останалите. Никой не тренира колкото него, никой не е обсебен колкото него.
Браянт е в залата в пет часа всяка сутрин. Прави кардио, вдига тежести, вкарва по две хиляди коша и след това започва петчасова тренировка с отбора си.
През 1998-ма, докато Браянт вдига тежести, получава телефонно обаждане. От другата страна е Майкъл Джаксън. Той му казва: „Продължавай по същия път… има сила в това да си изолиран, има сила в това да си вманиачен в нещо….“. Така Джаксън взима Кобе под крилото си и близо две години Браянт се учи от „Краля на попа“. Двамата гледат записи от концерти и мачове и обсъждат кое как се случило и как е можело да стане по-добре.
Браянт винаги е търсил нови методи, за да стане по-добър. Той не спира да се учи и да пробва. Когато къса ахилеса си през 2014-та, вместо да приеме диагнозите, че няма да играе повече, той решава да докаже обратното. Започва да изучава травмата и разбира, че се среща често при танцьори. Тогава отива в балета на Лос Анджелис и започва да се учи да танцува, за да може да подобри гъвкавостта на сухожилието и да промени мускулната си памет. След това играе още два сезона, преди да се оттегли от спорта.
29 януари, 2009 г.
Има три часа до началото на мача между “Lakers” – “Bobcats”. Както обикновено, Кобе е сам в арената и стреля, за да се подготви. Този път, обаче, на другия кош стреля новакът Джерълд Хендерсън. Кобе е неговият идол и причината Хендерсън да играе в НБА. Той наблюдава легендата и изучава всяко негово движение. Това, което забелязва, обаче, е, че Кобе Браянт пропуска. Mного. Почти всяка стрелба е неуспешна. В един момент Кобе спира да стреля и застава по средата на игрището, загледан в коша. Хендерсън се приближава и чува как Кобе му казва, че има нещо нередно с коша, защото изпуска стрелби, които никога не изпуска. Според него рингът е по-нисък с половин сантиметър. След това Браянт прави жест и на игрището идват няколко човека от поддръжката. Хендерсън се изсмива и продължава да стреля, Кобе се оттегля към съблекалнята.
Кобе вкарва 38 точки тази вечер, Хендерсън само 7.
След мача Хендерсън вижда един от работниците в арената и го пита какво са правили с ринговете. Човекът му обяснява, че са били сингализирани за неизправност, но са я отстранили. Рингът е бил по-ниско с половин сантиметър.
Ще си кажете – какво общо имат тези истории с „Оскар“ за късометражна анимация? Всичко. След като приключва кариерата си, Браянт намира нова страст – разказването на истории. Той подхожда към новия си занаят по същия начин, както към баскетбола. Започва да изучава в детайли всичко около продуцирането и измислянето на истории. Отново става в 04:00, но не за да вдига тежести, а за да пише. Не след дълго се ражда идеята за късометражката.
Браянт намира номера на Глен Кийн, създател на „Ариел“, „Красавицата и звяра“, „Аладин“, „Покахонтас“ и още десетки анимации, и го моли за съвет. Не след дълго двамата започват да работят заедно. И двамата впечатлени един от друг. Глен рисува целия филм на ръка, както в доброто старо време. Покрай него в екипа влиза Джон Уилиамс. Композитор, който е отговорен за музиката на филми като „Междузвездни войни“, „Хари Потър“, „Списъкът на Шиндлер“, „Челюсти“ и още много, много, много други. И така, един супер отбор се сформира около един петминутен късометражен филм.
През 2018-та, на деветдесетите награди на филмовата академия на САЩ, Кобе Браянт се превърна в единствения чернокож с „Оскар“ за къс анимационен филм.
