Според аржентинския акордеонист от украински произход, „Чанго“ Спасюк, полката е сред първите глобални музики на по-миналия век. Родена в Чехия, пренесена както в съседните страни, така и в Северна Европа и Америките, полката заживява и свой джаз-живот. Достатъчно е да си спомним за най-популярната мелодия за миналото столетие в Чехия – Skoda Lasky, станала любима на цял свят благодарение на Оркестъра на Глен Милър под името Beer Barrel Polka. Или заглавието от 40-те Polka Dots and Moonbeams, джаз-стандарт в топ 100 на интерпретациите, сред които бих откроил тези на Чет Бейкър, Сара Воун, Франк Синатра и дори Стейси Кент. Да не говорим, че Шостакович кръщава втората част на джаз-сюитата си именно Полка. Полката е и в репертоара на артисти от Севера (Буге Веселтофт, бившите сайдмени на Йосбьорн Свенсон – Тонбрукет) и от Юга (Винисио Капосела).
Историята на проекта на Спасюк с вече известните ви Чанча виа сиркуито е още по-особена. Преди двайсет години Спасюк издава албума си „Полка от моите земи“ и след концертното си турне от края на 2017 вкарва вътре електронните умения на Педро Канале, душата на Чанча. В интервюто си за Аржентинското национално радио от 2017 двамата не предполагат, че могат да запишат цял албум, но това става факт в края на Рождественските празници. Заглавието е не по-малко интригуващо. Какво общо има европейският бор с полката с изключение на някакви пейзажи от Татрите? Историята е разказана в началото на албума от възрастен емигрант, който си спомня как баща му е купил в средата на 30-те дървен сандък от германски оръжия, изпратени в Аржентина. В този сандък са израснали той самият и неговите трима братя, след което баща му прави от дървото… цигулка.
Цигулки, електрически бас, пиано и акордеон – и разбира се, миксове, луупове и импровизации с много перкусии. Спасюк свири на десетгодишнината на Независимостта на Украйна (2001), където се чувства все едно е в къщата на дедите си. Но не забравя мисълта на Пако де Лусия, че старото не винаги значи добро, а новото – особено преосмисленото старо, трябва да се приеме като нещо лошо, както проповядват консервативните души. Затова проектът Pino Europeo може да се приеме като поредното доказателство, че в наше време етикетите на музиката по-скоро изкривяват, отколкото подсказват на въображението неща, за които иначе можем и да не се замечтаем.
