Има два типа хора. Едните са погалени от Господ. Талантът им се разлива от ръцете и всичко им идва от въздуха. Те се събуждат и нещата се получават. Това са хора, които подчиняват всичко на волята си и робуват на егото си. Арогантни и харизматични, помитащи всичко пред себе си. Другите работят. Всеки ден. Нищо не им е дадено даром и драпат за всеки сантиметър от пътя. Това са хората, които знаят колко струват нещата в света и нямат място за лични капризи. Те също стигат до там, където всичко да им идва отръки, но по трудния начин.
14:28 часа. Качвам се в колата на Цветелина и се запознаваме. Тя е тиха и притеснена. Така остава до края на разговора ни.
Връщам ви на двата типа хора. Цветелина Гергова е от вторите. Научила се е да се учи.
Ц.Г: Един клиент искаше дред. Аз никога не бях правила. Казах му: „Да, няма проблем.“. Единственият път, в който съм виждала как се прави, беше на Паметника на Съветската армия. Едни момчета се плетяха и аз ги гледах. Мога да ти кажа, че направих страхотен дред.
Каква искаше да станеш, когато беше малка?
Ц.Г: Изобщо не знаех. В училище нонстоп ти повтарят: „Замислете се с какво искате да се занимавате“. Аз тогава тотално не знаех, какво се случваше с мен. Въобще не вярвах в себе си. Като малка много обичах да рисувам, но нашите не ме записаха на уроци.
Те ли се опитваха да определят път за теб?
Ц.Г: Те не са се интересували кой знае колко, какво обичам да правя. Просто искаха да имам стабилна работа и да изкарвам пари. Никога не сме били заможно семейство. Баща ми е пенсионер, но е работил в пречиствателна станция. Майка ми е сладкар – прави украси и декорации и ми е предала любовта към изкуството.
Парите ли те амбицират или любовта към това, което правиш?
Ц.Г: Аз съм си казала, че пари ще изкарвам с изкуство. Така си приемам работата. Не искам да работя в офис. Не мога да си представя как стоя осем часа на компютър и не виждам резултата от свършеното. Имам страшна любов към това, което върша. Мисля, че до известна степен променям животите на хората, давам им самочувствие и ги карам да се чувстват красиви.
Важно ли е хората да са красиви?
Ц.Г: Да.
Защо?
Ц.Г: Когато ми зададат този въпрос, се връщам на моментите, в които питах майка ми защо ме е раждала. В училище ме обиждаха много. Децата могат да са ужасно груби. Всеки ден чуваш, колко си грозен, сочат те с пръст. Не е лесно… Различен си от другите и получаваш само обиди. Аз не желаех да съм харесвана, просто исках нормално отношение.
Как се справи с това?
Ц.Г: На шестнайсет се преместих в София и животът ми започна тогава. Беше много странно. Мина само една лятна ваканция, а все едно беше минал век. Хората бяха коренно различни – нищо общо с тези в Бистрица.
Сега имаш ли самочувствие?
Ц.Г: Не. Аз все още не мога да се оценя и това рефлектира върху работата ми, само оттам мога да взема самочувствие.
15:04. Цветелина паркира колата си и ме повежда през стръмните улички на Бистрица. Вървим към къщата на нейна приятелка. Обясни ми, че не може да отидем в нейната. Не попитах защо. Цветелина е топка от емоции. Сядаме на двора.
Какво стана след като завърши гимназия?
Ц.Г: Приеха ме екология в Минно-геоложки университет с матурата ми по биология. Така и не отидох, защото си викам: „Какъв е смисълът?“.
Защо?
Ц.Г: Защото реално търсиш себе си. Нищо от тези неща не е твоето, как да избереш нещо? И започнах да работя. В кухня, ей така. Правих всичко – пици, торти, салати, каквото се сетиш. Това го правих една година. После се преместих в един магазин за ски и сноуборд екипировка, защото обичам да карам. Там изкарах четири години и в един момент осъзнах, че това време е изчезнало от живота ми. Не се чувствах ползотворна.
Как реши да се преквалифицираш?
Ц.Г: Един приятел ми каза: „Измисли го. Изключи всичко, седни и го реши“. Аз знаех, че искам да е нещо с ръце. И се сетих, че като малка съм правила прически на приятелки и ми е било много приятно. Така го реших. После започнах да ходя по най-скъпите салони, за да разбера къде са се научили фризьорите. Исках да разбера кои са курсовете и този, който се споменава най-често, беше моят.
Тогава още не си била бръснар?
Ц.Г: Не. Започнах да работя в обикновен салон. Там правех всичко – миех глави, чистех, в общи линии – ратайствах за 450 лв. на месец. Според старото разбиране това е нормално. Повтаряха ми, че всеки минава по този път. Аз не съм съгласна, мисля, че човек трябва да работи, а не да гледа. Така се учи. Стиснах зъби, защото ми харесваше.
Там ли те запознаха с бръснарството?
Ц.Г: В салона никой не искаше да прави мъжко подстригване и тези клиенти ми ги даваха на мен. Така че, искам – не искам, започнах да подстригвам мъже. Но в салона беше скучна работа. Всички искаха едно и също и нямах място за експерименти и за нещо по-артистично. Гледах се в огледалото как въртя букли на кифли и не виждах себе си. И така стигнах до „The Barber Shop Sofia”.
От колко време си там?
Ц.Г: От близо две години. Колегите са супер и се подкрепяме много.
16:11 часа. Слънцето се спуска на запад и денят напредва. Ние стоим в градината. Цветелина е по-отпусната. Аз също. Все пак се познаваме от вече цели два часа. Решавам да си поговорим за победата ѝ.
Разкажи ми за Германия. Това първо състезание ли ти беше?
Ц.Г: Миналата година участвах за първи път и бях супер разочарована и си казах, че няма да участвам повече на никакви състезания. Защото не си намерих добър модел, а той е важен. Стоях горе на сцената и се чувствах като загубеняк.
Защо се върна на следващата година?
Ц.Г: Защото вярвам в кармата, знам че звучи странно, но е така. И смятам, че спечелих това състезание, защото двата месеца преди това ми бяха отвратителни.
Какво спечели?
Ц.Г: Виж, аз това цялото нещо го приемам като част от работата ми, като всеки ден. Сяда някой на стола ми, я го познавам, я не – глава, коса, брада, това е. А какво съм спечелила – най-вече контакти и възможности. Миналогодишният победител се качи на сцената, докато правих модела си, за да го снима и ми каза, че работя много чисто.
Казваш варианти. Би ли емигрирала?
Ц.Г: Да.
Заради парите ли?
Ц.Г: Не, пари в България се изкарват и то даже повече, отколкото навън. И ми е болно, защото който и да дойде на стаж, първото нещо, за което пита, е: „Колко пари ще изкарвам“. По-скоро бих излязла от България, за да се развивам. Не съм си ударила тавана още, много мразя да усещам, че цикля на едно място.
За какво не ти остава време?
Ц.Г: За личния ми живот (смее се). Просто не се замислям за него. Работя, развивам се.
Какво искаш?
Ц.Г: Един ден да съм от тези хора, които с работата си вдъхновяват другите. Искам да предам знанията си. Не си пазя занаята, не ми е болна амбицията, със сигурност.
16:31. „Мисля, че го имаме“ – казвам аз и спирам да записвам. Докато го казвам, единствената мисъл, която ми минава през главата ми е: „Дано да имам звук от колата“. Прегръщам Цветелина и я оставям в ръцете на Таня, която съм поканил да снима интервюто.
