Легендата разказва, че първата сумо борба се е провела преди 2500 години и е била между две божества, които искали да си поделят архипелага от острови. Тогава бог Таке Миказучи успял да победи бог Таке Минака. В резултат на това била отвоювана независимостта на японските острови. Сумо се превръща в професионален спорт в ранния период Едо (1600-1868).
Главната цел на бореца е да избута противника си от тепиха дохио или да го принуди да се подпре с която и да било част от тялото си, освен стъпалата. Сблъсъкът е съпроводен с поредица от ритуални движения. Борците вдигат ръце, изпълняват шпагат във въздуха, клякат и се гледат съсредоточено. Няколко пъти се хвърля шепа сол във въздуха – за пречистване на дохиото. Мачът често завършва за секунди, продължителността зависи от качествата на съперниците и тяхната подготовка.
Сумо борците винаги са били огромни, но днешните сумисти са по-големи, от когато и да било. С прииждането на хавайски и монголски шампиони през последните десетилетия, средното тегло на състезателите в този спорт стана от малко под 135 кг. през 30-те години на миналия век, до над 180 кг. днес.
В сумото по-тежкият състезател има предимство, макар че няма определена категоризация според теглото. Например, българинът Калоян Махлянов – Котоошу, при ръст 2,04 м. и тегло 148 кг., е побеждавал 360-килограмовия гигант Емануел Ярбрух.
Естествено, по-малките японски сумисти трябва да ядат всичко, което могат, за да се справят с конкуренцията. Ето защо сумистите се хранят по строго определен начин, като целта им е да станат колкото се може по-големи.
Каква е тайната гозба на победителите, ни разкрива сайтът atlasobscura. Това е традиционната японска яхния – чанко набе (chanko-nabe). Повечето от тях консумират чанко почти на всяко ядене в продължение на години, затова ястието е станало символ на този спорт.
Технически погледнато, всичко, което се приготвя и яде от сумистите, може да бъде наречено чанко – ястието се определя от неговата асоциация със спорта, а не от рецепта. Средностатистическият японец, обаче, ще ви каже, че чанко е яхния или супа – тенджера с бълбукащ бульон, към който се добавят, или отнемат, определени съставки.
Обикновено се набляга на един вид месо или риба, тофу, зеленчуци и големи парчета гъсто, калорично мочи (mochi) – нишестен сладкиш, направен от олющен ориз. Парче мочи с размер на кибритена кутия има толкова калории, колкото пълна купа с ориз. Бульонът може да бъде пилешки, соев, мисо (miso) или овкусен със сол. Ястието представлява евтина и силна храна, но обикновените хора го приемат в нормални количества, а не за угояване.
Начинът, по който се консумира чанко, го прави крайъгълен камък на сумо храненето. Докато един обикновен човек може да изяде една, най-много две купи от супата, сумо борците поглъщат редовно до десет, след това доволно се наливат с бира и се оттеглят, за да подремнат.
Спането веднага след такова хранене кара тялото да обработва храната по-бавно, така че тя се складира като мазнина. Всичко това се случва по време на обяд – сумистите нарочно пропускат закуската, за да добият по-голям апетит. В „Наръчник за феновете на японския национален спорт” от Дейвид Бенджамин, четем: „Ако сте сумист, трябва да живеете в тренировъчната къща на клуба, където не се допускат момичета. Насърчават ви да ядете всичко, което искате, да не се лишавате десерти. Подремвате цял следобед и пиете бира цяла вечер.” Тренировъчните мачове траят няколко секунди, вечеря се навреме, осигурена е удобна и спокойна среда на живот.
Всяка тренировъчна къща – хея (heya) има свои правила, организационен ред и традиции и обикновено се управлява от треньора (oyakata) и неговата съпруга. Те двамата играят ролята на родители в живота на своите поверени, много от които се преместват да живеят в тренировъчната къща на 15 или 16-годишна възраст. Подрастващите борци изпълняват дотогава и домакински дейности, голяма част от тях са свързани с приготвянето на чанко.
В задълженията на най-нисшата категория борци, например, влизат набавянето на хранителните продукти, нарязването на зеленчуците. Висококласните борци обикновено участват само в публични изяви или в забавления с покровители. Работата в кухнята е също достойна за уважение позиция и високо признание. Покрай кълцането на месото, планирането на менюто и разпределянето на бюджета, някои от сумистите, чието призвание не е да печелят битки на ринга, се научават на важни неща, които предопределят бъдещето им на готвачи.
Не всеки борец може да бъде шампион. За по-голямата част от сумистите, които напускат къщата след десет-двайсет години, умението да приготвят чанко им открива път към друга професия. За тях това, което са научили в кухнята, се оказва далеч по-полезно от усвоеното по време на спортните тренировки.
Много пенсионирани борци работят в сумо тематични ресторанти, наречени чанкоя (chankoya), където чанко с морски дарове е основна атракция. Някои от най-известните бивши сумисти, сред които Котогауме Тцуйоши, отварят свои собствени ресторанти. Чанко продължава да определя живота на тези мъже дълго след тяхното оттегляне от спорта.
В тренировъчната къща всяко хранене си има своя последователност. Всеки ден младшите борци стават рано, за да тренират, след това приготвят храната, докато по-високостоящите от тях още спят. По време на обяд те сервират приготвената храна. Около пет-шест старши сумисти сядат около тенджерата, като най-тежките получават първи храната си.
Чанко се сервира с купи ориз. Хранещите се бъркат в тенджерата за допълнителни късчета месо и от време на време вдигат ръката си, за да покажат, че купата им е празна. От младши борците се очаква да наблюдават внимателно и да отгатват нуждите на гладните висшестоящи.
Само, когато някой от старши сумистите се нахрани, мястото му около въртящата се тенджера може да бъде заето от някой по-нискостоящ. По-нискокласните борци често са принудени да се задоволяват с остатъците от яхнията, след като топ борците са обрали най-доброто от нея. В такива случаи те добавят в останалата яхния инстантни нудли и я довършват.
Любовта към сумото в Япония направи чанко набе широко известно ястие. То може да се опита не само в ресторантите чанкоя, но и в обикновените хранителни заведения. Открива се дори в супермаркетите под формата на бърза супа рамен с вкус на чанко. Възможно е също да се насладите на гозбата като гост в тренировъчна къща. Често разходите по тези гостувания се поемат от покровители, които субсидират заплатите и сметките на борците.
Чанко е преди всичко гориво, а не храна – вкусът е важен, но е от второстепенно значение. Чуждестранните борци, дошли да живеят в Япония, за да се обучават и състезават, трудно привикват с яхнията, но няма как да минат без нея.
Казват, че сумистите ветерани миришат като яхнията, с която са се тъпкали години наред. Сумистите може да не са винаги в настроение за чанко, но тя е толкова голяма част от техния свят, колкото и самия спорт. Всеки от тези състезатели дължи внушителния си размер и успех на многобройните тенджери от това толкова важно ястие.
Снимки: Junko Kimura
