Мирослава Кацарова е от артистите, които не се боят от музикални предизвикателства. След проекта й “The New Standards“. в който Мира показа своя прочит на познати ни джаз стандарти, сега посоката е романтичният Париж.
Песента “April in Paris” дава заглавието на този нов експеримент на Мира. Нейни спътници са Мирослав Турийски, пиано и автор на аранжиментите, Веселин Веселинов-Еко, контрабас, и Христо Йоцов, барабани.
Лятното турне на Мира наречено “Summer in Paris” вече зарадва публиката в Созопол, Варна, Балчик и Пловдив. Турнето завършва утре вечер в прохладния двор на „Сохо“, където парижката атмосфера ще завладее и софийските почитатели на джаза.
С какво те привлича френската култура и светоусещане, за да се насочиш към проекта “April in Paris”?
Пет щастливи години от живота си изучавах френския език и култура и благодарение на добрите си учители се докоснах в дълбини до френската литература, открих френското кино и живопис, музиката. Когато в годините на младежка метежност и бунт човек се потопи в този пъстър, умен, символичен, непокорен, сюрреалистичен свят на френските творци и бохеми, остава завинаги белязан с нагласите, настроенията и идеите им. Поне с мен така се получи.
Всъщност дълго отлагах моя вътрешен ренесанс на любовта си към френската музика. Започнах да пея френски песни на Пиаф, Жак Брел, Джо Дасен в гимназията. Оттогава до сега някак умишлено странях от тази естетика. Когато реших тази година да направя концертна програма с френска музика, си дадох сметка, че трябва да подходя внимателно към този музикален материал. В оригиналната си версия той е мелодичен, драматичен, екстремно сантиментален на моменти.
Затова поканих, освен джаз трио, и струнен квартет. Аранжиментите направи Мирослав Турийски, който добре познава моята предпазливост и опасения да не се мине на страната на кича. А и перфектния музикален вкус на всички замесени в проекта, които освен нас двамата са Христо Йоцов и Веселин Веселинов Еко, ми даде сигурност, че ще се получи нещо смислено и интересно.
Така стигнахме до различни и нови версии на песни като “Champs Elysées”, “Non, je ne regrette rien”, “Ne me quitte pas”, “La vie en rose”, а аз ги преоткрих и ги пея по друг, вероятно по-зрял начин или поне по-близък до настоящата ми вокална естетика.
Песента дала име на концертите е единствената, която изпълнявам на английски език, но това е, защото тя носи идеята, че Париж не е просто град. Париж е състояние на духа, нагласа към живота, настроение, което може да те сполети отвъд географията.
Това е покана за пътешествие, но музикално пътешествие към един свят, където “всичко е блясък и красота, покой и наслада от любовта”, както се казва в едно любимите ми стихотворения на Бодлер, което, впрочем, се казва “Покана за пътешествие”.
Защо е специален за теб Париж? С какво те заражда този град? Имаш ли свои любими места, при които винаги се връщаш?
Харесвам Париж от представите си, които старателно опитомявах след всеки филм, книга или музикално произведение, до което се докосвах. Вътре в мен кипяха идеални истории за сюрреалисти, за екзистенциалисти, метежни литературни общества, черно-бяла поредица от разтърсващи любовни кино сцени. Но всичко това бе в лоното на фантазмените ми възприятия за този град.
По-късно, когато отидох в Париж за първи път, малко се разочаровах. И всеки следващ път не откривах Париж от романтичните си представи. Но пък открих нови и спасителни места там, които обожавам и заради които все искам да се завръщам. Рив Гош е любимият ми квартал – с малките галерии, бутиците за дрехи (френската мода категорично е моят фаворит и бутикът на Изабел Маран там ми е много любим, с нейна рокля пея на тези концерти).
Освен това – антикварните магазини, малките улички или кафенетата по тротоарите на Сен Жермен, ресторантчетата с вино и превъзходна кухня, градините на Роден, където той се е разхождал с Рилке, например. Там ми е вълшебно място за съзерцание. А също и пикник с вино и хубава провансалска храна покрай кейовете на Сена.
Разбира се, обичам да се шляя из големите галерии в Париж, най-много в Мюзе Д’Орсе. И в Жорж Помпиду. Вечер съм щастлива, ако попадна на хубав гиг в някой от джаз клубовете.
Живееш в Пловдив, какви паралели би направила между двата града?
Бохемският начин на живот на артистите и особено на художниците в Пловдив напомня това парижко бонвиванско очарование. Светлината в Пловдив така опоетизира реалността понякога, както ми се е случвало да го почувствам покрай Сен Жермен или в градините на Роден, или пък от висотата на любимата ми бяла катедрала Сакре Кьор.
Джаз клубовете в Париж не са много по-големи от Бибоп кафе в Пловдив, а атмосферата е много близка и подобна. Но Париж е далеч по-космополитен, разбира се. Той е пълен с история, с архитектура, която няма как, за жалост, да има в родния ми малък, но напоен с друга история град.
Всеки град си има своите гънки, затова не бих се наела да ги сравнявам. В Пловдив все пак витае нещо от артистизма на стария Париж. Спомням си думите на пловдивския художник Георги Божилов – Слона, който каза в едно интервю, че Пловдив има патина. И с Париж е така, но това са градове с различни натрупвания.
Как постигна баланса между класическите и съвременните песни в програмата? Какво те водеше при подбора?
Както вече казах, още в началото си давах сметка, че трябва да опазим класичността и душата на френските песни, да подходим внимателно, а не радикално. Това крие риск да се получи безвкусен и самоцелен прочит на тази музика. Съвсем естествено беше да заложим и на подобна изказност като поканим струнен квартет.
Много добри и симпатични аранжименти направи Миро Турийски, някои от тях с брилянтно чувство за хумор, други с типичния за него модернистичен подход на рехармонизация. На някои от песните решихме съвсем да запазим автентичния дух.
Френските песни си имат един много специфичен стил, който ги отличава независимо дали са класически, или по-съвременни. Затова не бе трудно да ги обвържа в една цялостна програма с вътрешни връзки и някаква драматургия.
В една от песните използваш стихове на Пол Верлен? Успя ли да се получи нужната симбиоза между поезия и музика?
Това е инструменталната пиеса на Пиацола “Oblivion”. Много красиво танго нуево, което си има естествен драматизъм и дълбини. Но аз написах мой текст на френски, за да стане песен.
Аранжиментът й е приятно отнесен, без да губи красотата на мелодията, малко абстрактен и разлят, затова ми хрумна, че много ще му отива речитатив. Аз вярвам, че ритъмът и интонацията в говоренето също е музика, затова се спрях на едно от „най-музикалните” стихотворения на Верлен.
По принцип френските символисти много са залагали на музиката в стиха и това се опитах да пренеса буквално насред джаз триото и струнните. Мисля, че се получи с мяра.
Френският език е много поетичен, имаше ли проблеми с него? Какви бяха най-големите ти езикови предизвикателства?
Не, проблем нямах с езика, защото го уча от малка – френска забавачка, френска гимназия и пр. През годините имам развита интуиция към него. Но на френски език се пее различно. Чисто фонетичните акценти в думите сами водят към друго вокално фразиране, което ми бе интересно.
На моменти бях подвластна на тази естествена логика на нещата, а в други избрах да пея в моята, по-синкопирана и окръглена стилистика. Имам предвид, че естествените атаки и вибрато в класическото изпълнение на шансони от време на време си пробиваха път в моята вокална естетика до степен, до която се освободих от някои предразсъдъци.
Тъй че се забавлявах по-скоро, отколкото да се затрудня. А и ми бе интересно да намеря мярата между моя личен певчески стил и специфичния френски. Все пак това не е театър, в който да се превъплътя в изцяло чужда кожа, а моя интерпретация на музикален материал, към който подходих с необходимото уважение.
В края на лятното ти турне с какви впечатления оставаш от него? Моментите, които никога няма да забравиш?
Беше хубава седмица на срещи с хора и романтични летни концерти на открито. Музиката винаги звучи различно и някак мечтателно под звездите, близо до морето, както бе в „Ментол“ във Варна или под смокиново дърво, както винаги е в двора в клуб „Мишел“ в Созопол.
Може би няма да забравя концерта в бар “Конюшните” в Пловдив, когато точно пеех “Водите на март” с текст на френски език, преведен от Жорж Мустаки през 1964 година и се изсипа внезапен и сякаш измолен от песента дъжд, буквално “Водите на юли”.
Разбира се, наложи се концертът да приключи преждевременно заради техниката. Публиката не чу последните 2-3 песни, но пък имаше неописуема магия в порива на дъжда да превърне реалността в декор на музиката. После хората останаха под една тента и продължихме срещата си след музиката в едно много приятно, парижко и дъждовно настроение.
Много ми хареса и концерта в Балчик, където пяхме и свирихме в близост до Двореца и атмосферата бе наистина запомняща се. Тъй че съм щастлива след турнето – с пълно сърце и душа.
След Париж накъде?
След Париж към Пловдив джаз фест, който тази година ще се проведе от 31 октомври до 3 ноември и има фантастична програма. На основната сцена могат да се чуят и видят концерти на Елиане Елиас с Марк Джонсън, Влатко Стефановски и Теодосий Спасов, Дина ДеРоуз, Дейв Холанд и Крис Потър, Ян Гарбарек и Трилок Гурту.
От сега каня ценителите на джаза и нашия фестивал през ноември в Пловдив, ще празнуваме заедно живота и музиката!
А лично за мен като артист, очаквам и концерта си на 3 декември, когато на сцената на Дом на културата “Борис Христов” ще пея в компанията на джаз комбо и щрайх. Концертът ще бъде записан и издаден на диск.
Снимки: личен архив
