Много преди Борето Христов да оживи Лещен, горе-долу по времето, когато Георги Данаилов вече бе открил за себе си и приятелите си Ковачевица, селото помежду тях изживяваше т.н. „възродителен процес“ и беше крайна спирка на автобуса от Гоце Делчев. Днес, когато хлябът до Ковачевица вече не се кара с джипка по черен път, софийските посетители на архитектурните резервати продължават да транзитират през помашкото Горно Дряново, без да подозират какво изпускат.
Гледките са повече от удивителни, но още по-интересни са хората. Шарените шалвари доста над глезените вървят с подобни многоцветни забрадки и са присъщи само на жените над т.н. „средна възраст“. За трите дни никой не се качи на минарето да припява колко е велик техният Бог.
Повечето от жителите на Горно Дряново имат внуци, на които се радват предимно лятото, когато „гурбетчиите“ се връщат у дома. По-малката част са в близкия град, останалите са по Европата и не случайно синият звезден флаг украсява обикновени къщи.
Бях тръгнал да търся майстора-дърворезбар, ореховите му дъски с ръб правят впечатление още с първата поръчка в местния хотел-ресторант с възможно най-чистия басейн, който някога съм срещал по тези ширини. Майсторът не беше в работилницата, но, предполагам, булка му бе щастлива да ми услужи, като за „бонус“ ми даде букет планински чай, какъвто вече ни бяха поднесли на закуска.
По обратния път всичко бе различно. Нямаше човек, който вече да не ме е припознал за един от техните. „А-а-а, чайче! Браво, хубаво си си го набрал, със здраве да си го пиеш“. Чайчето за теб, за магарето – тревичка да похапне, че и то душа носи“
Без архитектурни забележителности, но с рядко мили, естествени и услужливи хора, Горно Дряново си заслужава спирането – за чайче до басейна, за орехови майстории или просто така, като сте между Лещен и Ковачевица.
