В края на януари колегата ни от Радио Шумен Антоний Димов представи своята пета книга. Той е избрал името „Дивергенции“ – понятие, даващо ни много посоки за осмисляне на творчеството му.
„От 5 години не бях издавал нищо и бях насъбрал доста текстове, което ме накара да помисля върху това продължавам ли да бъда поет. С тази книга се опитвам да дам отговор за себе си“, твърди авторът.
Какво стои зад заглавието „Дивергенции“, какво раздалечаваш в книгата?
Заглавието дойде от биологическата дивергенция, процес на отдалечаване на видовете, на поява на разлики и отлики в белезите. С тази стихосбирка тествам доколко мога да се отдалеча от предходните си издадени книги и от поетиката на останалите автори в съвремието и в историята на родната литература.
Като цяло е опит да разбера може ли различието и стремежът към оразличаване да функционират като генериращ смисъл и социално поведение в литературното пространство. Или пък наопаки – това носи само херметизъм, откъсване от социалния характер на изкуството, самозатваряне и самоизчерпване.
Поставяйки я до другите си книги, как би определил „Дивергенции“?
Като най-социалната и най-асоциалната си книга. Като различна книга, в която лирическият аз е по-заинтересован от социални и политически събития, отколкото от собствената си интимност, от психически или естетически същности и ситуации. Тук тествам собствената си другост. Възможността с малки букви да обговоря големите митовe и утопии на XX и XXI век. Като поредна криза на големите наративи, често без изхода към малките, който познаваме в постмодерната игра.
Всъщност надявам се „Дивергенции“ да бъде достатъчно усъмнена в българското, в европейското и в глобалното книга, без да ги отрича и отхвърля. Едновременно с това е и издание за собствената ни неспособност да съчувстваме, да се модернизираме, да състрадаваме, да не бъдем дотам консервативни в навиците, стиловете на живот или поведението си. Надявам се да е различна книга.
Мислиш ли, че поезията ти е станала по-социална с времето?
Понеже определено времето ни не е станало по-поетично, май трябва да си призная. Да, станала е. За добро или за лошо. Само че се надявам да не е сантиментално социална, да не е повърхностно социална, безалтернативно социална или национално-патриотично патетично социална. Ако беше такава, нямаше да я издам.
Просто си мисля, че дотук съм подценявал някои социални или политически нива на реалност и влиянието им върху нашата идентичност. Опит да ги премисля е. Надявам се достатъчно художествен, за да не бъде скучно на четящите, ако са останали такива.
Какво трябва да притежава една поезия, за да бъде действаща?
Не съм сигурен как поезията може да действа или да провокира към действеност. Навярно бивайки критична, навярно обръщайки се към антиутопичното, навярно оспорвайки заварените ценности, модели и норми, навярно предизвиквайки добрия вкус или добрия тон или традиционния морал.
Същевременно поезията не е мотивационно слово, не е реч, която иде, за да те накара да направиш нещо. Тя трябва да изисква не една реакция, а множество различни прочити, оценки, действия, тя в най-добрия случай е множественост в поле от други множества, игра сред други игри, стратегия сред чужди стратегеми.
Нужно ли е поезията да променя читателите си в някаква посока? Твоята в каква посока би искал да ги помени?
Лековерно е да се смята, че една добра книга прави читателя по-добър, по-смислен и по-емоционално обвързан със света. Иначе още във втори клас щяхме да сме в свят от светии. Глупаво пък е и да се смята, че четенето не влияе въобще. Факт е, че има книги, които променят светогледа, оценката за литературата или за себеполагането в естетическото. Колкото повече четем обаче, толкова по-малко се влияем.
Навярно най-повлияните от eдна книга общества са тези в средновековния свят, в който едно село разполага с една Библия, всички са неуки и един поп им чете на глас. Понеже с текстовете си най-често се обръщам към интелекта на читателите си, а не към чувството им за ритъм, умението им да разпознават римови двойки или да тактуват с крак докато рецитират, ми се ще да вярвам, че поезията ми влияе на културата и мисленето на част от читателите.
Било то защото изненадва, оспорва клишетата или търси друга гледна точка към познати теми и интерпретации. Дали обаче се случва е друг въпрос, дали на читателите им пука, че обществото ни се нацизира, че броят на свастиките по стадионите расте, че полицейските палки и камери са в действие, че с техниките на свобода се развиват и техниките на контрол и дисциплиниране.
Познаваш ли хората, които те четат, търсиш ли обратната връзка с тях?
Познавам част от тях. Друга част е непозната за мен. Когато направиш едновременно една книга на хартиен носител и я пуснеш за свободен прочит онлайн в литературен сайт, няма как да проследиш кой я чете. Иначе като филолог и журналист разполагам с нелошо количество литературно грамотни приятели и ценя мнението им. На малко от тях обаче съм давал шанса да ми бъдат редактори на книга или да участват в представяне на стихосбирка пред публика.
При представянето на „Дивергенции“ в Шумен опитах да разширя този кръг, като включа иронични или сериозни кратки видео послания от различни автори за книгата. Определено е ценно да чуеш мнение, особено когато е критично, иронично или негативно. Особено когато не съвпада с твоето.
В това отношение уважавам хората, които са несъгласни и склонни да оспорват. Мисля, че те са и най-интересната категория читатели. И са дефицитни. Особено ако имат и чувство за хумор, но е така и при авторите. Там също съгласните и сериозните до болка са повече.
В каква посока според теб се движи българската поезия?
За щастие не в една посока и това е едно от достойнствата й. В момента виждаме няколко отграничени и дистанцирани естетически линии, които воюват за вниманието на читателя, за литературния престиж, за лайкове или за смисъла на нещата.
Хубаво е, че има различни цели, различни стратегии и различни разбирания за това. Различните публики, публичности и специализирани издания също спомагат за това. Не мисля, че разделението е по линията високо – ниско. Не мисля, че финално някои са по-прави.
Дойде ли краят на постмодернизма? Защо често се спекулира с това понятие?
Всяка културна епоха и всеки естетически стил си имат свое лимитирано време. Не съм сигурен дали това на постмодерна у нас изтича. Нито пък, че сме излезли от постмодерната ситуация, нито пък, че цялото ни общество изобщо е попаднало в нея. Най-малкото защото още се намират литературни автори, литературни историци или дори теоретици, които ползват постмодернизма като мръсна дума, навярно за да прикрият собствената си предмодерност.
От друга страна е добре да има. Въпросът е да се случват след един прочит на Лиотар примерно, а не преди него. Спорът за смъртта на постмодернизма след смъртта на автора и смъртта на Бога задължителен спор ли е?
Съществува ли щафета между поколенията в поезията или всяко поколение се опитва да се отрече от предишното?
Мисля, че има достатъчно разлики между авторите дори в едно поколение. Същевременно няма как да отречем, че авторите, които обитават и формират една съвременност, си влияят взаимно. Но предходниците им също оказват влияние.
Навярно е добре литературната история да изнамери инструментариум да изследва как се съизмерват двете влияния през годините. Заради социализма у нас имаме няколко десетилетия, в които трудно обаче можем да открием литературни предци, поне ако ги търсим в официалната литература. И особено в официозната поезия, прокламирана и прокламираща властта.
Твърде леко на мястото на авангарда и модерността се въдворява социалистическият реализъм, а след това имаме завръщане към някакъв неоавангард и постмодерн. При всичко това важи правилото, че авторите сами избират предходниците си. Затова и не приемам амбицията на някой да се самообяви за баща или майка на нещо си. Било то вестник, списание, сайт, литературно течение или школа.
За разлика от биологията, в литературата генеалогията е от по-голямо значение. И тя се пренаписва и фантазира от всеки следващ. И се оспорва също така.
Какво мислиш за графоманията, може ли тя да има положителен ефект върху литературата?
Свързана е с демократизирането на литературата и на живота. Днес е по-лесен достъпът до издаване на книги и до четене на такива. Второто е плюс, първото умножава броя на авторите и изданията, навярно затруднява прочита, но пък не е болка за умиране.
Обичайно графоманите са свръхпродуктивни, пишат и споделят по няколко текста всеки ден и не е трудно човек да ги разпознае и избегне. А и не трябва да изключваме възможността както един грамотен и изграден автор да напише слаб текст, така и графоман да създаде интригуващ поетически образец. Статистически последният дори опитва по-често.
Друг е въпросът, че много от авторите трудно редактират текстовете си, не са достатъчно самокритични и не умеят да отграничат ценните от малоценните си поетически или прозаически текстове. Просто трябва повече внимание върху писането и публикуването.
Има ли място поезията в социалните мрежи?
Обезателно да, защото хората са там, за някои това е единственият досег с литературността. Въпросът е, че колкото по-достъпно е едно пространство, толкова по-наситено е то с графомания. Ако обаче фейсбук ми предложи среща с 5 безбожно слаби стихотворения и едно, което си струва, мисля, че като читател трябва да оценя това.
От друга страна често неподготвената и безкритична публика в социалните мрежи харесва безвкусици. Борбата за лайкове пък е загуба на време. В крайна сметка всяка снимка на котка или куче би събрала повече лайкове.
Би ли нарекъл всеки човек, пишещ стихотворения – поет?
Автор да, поет може би не. Поет е социална роля, която изразява някакви очаквания на обществото, някакви негови нужди, които трябва поетът да удовлетвори. От друга страна авторът е инстанцията в литературната верига, която създава текста и толкова.
Бертолт Брехт казва: „Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му“. Свикаха ли да мълчат съвременните поети? Какво не бива да премълчават поетите?
Не мисля, че днес се премълчава каквото и да е. По-скоро обществото няма нуждата да се вглежда в поезия, която оспорва. По-лесно смила текстове, които затвърждават представите му. И може би винаги е било така.
Иначе има хиляди неща, които не следва да се отминават с мълчание: геноцидите в миналото и днес, отношението към мигрантите, терорът в редица тоталитарни страни, регресът на държави като Русия и Турция, които свърнаха от демократичния път и все повече се приближават до диктатурите, кризата в представителната демокрация, липсата на глобални работещи политически институции и други, много други.
През последните години бяхме свидетели на множество литературни скандали, какви според теб са причините за това разделение на литературната среда?
От една те са полезни, когато целят естетически отграничения, от друга, когато се случват на лична основа, са по-скоро вредни, защото отблъскват публиката. Има и една трета категория „литературни“ конфликти, които са корпоративно инспирирани и имат отношение към дадени писателски съюзи и желанието им да разпределят дадени национални награди и най-вече съпровождащите ги суми.
Последният такъв случай бе в Шумен с Националната награда „Иван Пейчев“, която се наложи да бъде прегласувана от 2 журита по настояване на СБП. За щастие и двата пъти бе потвърдено решението Петър Чухов да я получи.
Самата атака на СБП към постмодерната игра на Чухов и обвиненията, че е гавра с Вапцаров и Райна Княгиня дори не искам да я коментирам. Ще напомня само, че не е работа на един писателски съюз да воюва с един български автор.
Какъв ще е пътят на „Дивергенции“ след премиерата ѝ в Шумен?
Книгата ще има представяне в София на 20 април. В Търговище, Русе или Варна навярно също ще има представяния. А всички, които предпочитат четенето в интернет, могат да сторят това безплатно на сайта E-същност.
