Малък Сечко му викат на този чудесен месец, в който се чудиш от какво да умреш по-безболезнено… Щото е по-малкият брат на януари, ама да ви кажа, студът си е все същият и даже понякога още по-свиреп, та да не се подлъгвате по името му.
Да не говорим, че гладът на Малък Сечко е няколко пъти по-силен от разточителството на декември с неговия мизерен хохохо старец с тъпата му брада и гадната му червена шапка с пискюл. Не мога да го дишам тоя, казвам ви. Дебелак самодоволен. А как ненавиждам цялата олелия с пълните торби и опашките в магазините… Къде са те сега? А? Изпариха ли се, скриха ли се? Бъзльовци и лицемери!
А Жони си виси пред супера както през декември, така и през февруари. Може и на него да му е малко по-гладно, щото милостинята намалява правопропорционално с потреблението, ама за него понятията „повече“ и „по-малко“ са размити, относителни и без смисъл. За него битието е права линия от събуждането върху кашона край супера от национална верига магазини до изпадането му в транс вечер все там върху велпапето. То от студ не пази много, но поне държи по-сухо. И още нещо да уточня, за да не стават обърквания. Когато говоря за Жони, думата „глад“ всъщност означава „жажда“, защото организмът му от доста години се изхранва само и единствено от въглехидратите на алкохола.
Жони не е просяк. Не протяга ръка към минувачите. Но кварталът го знае и му съдейства в снабдяването с вино за лев и петдесет литъра и ракия на същата цена. Искам да кажа, хората не го оставят без нищо, трезвен не съм го засичал. Никога. Имам чувството, че неговият черен дроб може да си съперничи с двата черни дроба на Ози Озбърн и Кийт Ричардс, взети заедно, по преработени химически съединения. Дробът на Жони би представлявал научен интерес за най-големите светила в медицината, ако изобщо имат интерес. Такова… Разбрахте ме. От тоя дроб поне два могат да се направят. По обем. А по съдържание той е вечен, консервиран за хилядолетията, в които човечеството вече няма да съществува и ще бъде изследван от извънземните като един от малкото запазили се артефакти. Ние с вас отдавна ще сме изгнили, червеите ни също, а този дроб ще изглежда все така свеж и пресен. Това е може би космическата мисия на Жони и като си го помисля, уважението ми към него расте.
И не че исках да му отнема това право, още по-малко желаех да бъде подложен на шокова детоксикация, щото това би довело до мигновена смърт за тялото му, но студът сви така мръсно през тая февруарска вечер, че на излизане от супера се изплаших за Жони. Седеше отпред на една циментова кашпа без цветя и не издаваше звук гадината. Жони, подкачих го. Ей, приятел… Никаква реакция. Леко помръдна едва когато изпречих пред наведените му очи половинка червено вино.
За да разберете притесненията ми, трябва да ви опиша неговото обичайно състояние. Или се беше гътнал зад ъгъла на сградата да спи, или говореше с побратимите си на някакъв таен език, или се шегуваше с клиентите от магазина и близкото пазарче, като им демонстрираше прав удар и кроше във въздуха с огромния си десен пестник. От клатушканията и мъглата в главата му тези движения бяха трудно различими, неартикулирани, но го бях наблюдавал толкова пъти, че го заподозрях като много бивш състезател по бокс. В съпровод на движенията от устата му се дочуваха звуци и покрай скимтенето му можеше да се разберат някои думи: „Джон Рамбо… Джони, ела бе… ашвбмгдлмз… Джон Рамбо… същото там нещо си…“. И дори нотка на закачка се долавяше в интонацията му, демек, шегувам се, не бойте се.
Студът обаче го беше сковал здраво и едва пое подадената му бутилка. Нито Рамбо, нито бокс, нищо. Жони, айде с мене, ще те туря да преспиш тая нощ в мазето, а утре ще подирим къде да те приютят в тия най-студени дни.
Не ме схвана от първия път, много ясно. Но криво-ляво проумя, че ако не дойде с мен, ще пукне. Ще рече пук. И край. Дробът ще бъде завещан на археолози, геолози, патоанатоми и малки зелени човечета от други планети. Обаче Жони още не искаше да се разделя с него. Още си му беше мил.
И се повлече. Оттам нататък историята добива други измерения. На сутринта го събудих и му рекох да си хвърли две шепи вода на очите и да тръгва с мен. Все някоя институция в тази страна ще може да му помогне.
Първо влязохме в Социалните служби край общината. Така и така, обяснявам им, този човек (соча го с пръст, докато той седи в транс върху диванчето) трябва да бъде настанен временно в някакво топло жилище, докато отмине февруари поне. Господине, идвате тъкмо навреме, съобщи ми усмихната служителка зад гишето, тъкмо е в разгара си нашият проект по европейска програма за разясняване на правата на хората в неравностойно социално положение и гражданите в риск. Ето ви тези брошури, в тях всичко е описано много подробно и разбираемо. Надявам се да ви бъдат от реална помощ, за да знаете, че имате право да се стремите към по-добър живот. Също така можем да ви насочим към експертна правна помощ, която ще откриете на нашия уеб сайт. Радвам се, че ни потърсихте.
Благодарих и поведох Жони нататък. Айре, Джонка, тук няма да ни огрее, брат, обаче имаме надежда. Отведох го в Института за подпомагане на лица, потенциално застрашени от социално изключване и дискриминация. Следващо гише и следваща любезна госпожа с голям бюст и начервени устни. Добър дееен, заповядайте, с какво можем да ви помогнем. Така и така, Жони е в беда, има нужда от подслон за една-две седмици, докато отмине студеният фронт. Просто няма къде да спи, а кашоните не могат да го предпазят. Вижте го колко е симпатичен, нямате ли някаква възможност да го настаните някъде. Господине, разбирам ви и ви съчувствам. Имате пълната ми подкрепа в това благородно начинание. Ето тук мога да ви дам наши подаръци, останали от новогодишните празници. Имаме червени шапки с пискюли, балони и знаменца. Ако мога да помогна по някакъв друг начин, ще се радвам да го направя, приятен ден ви желая.
Така с Жони продължихме нашия тур по града, минахме през Агенция за закрила на бездомниците, Филиал на Министерството на милосърдието и чистотата, през Асоциацията за подкрепа на унижените и оскърбените, обиколихме всички възможни организации. Спряхме се и в няколко НПО-та със стъклени офиси. Получихме много разбиране, съчувствие, усмивки, още балони, още знаменца, дадоха ни и чисто нови цветни моливи, а на едно място даже ни почерпиха с лукчета, напълнихме две торби с брошури, поканиха ни на концерт, изпяха ни една песен, прегърнаха ни и всички бяхме щастливи.
Малко преди свечеряване с Жони крачехме протяжно накъм неговия магазин и кашоните му и размишлявахме. И размишлявахме. Много задълбочено.
Имам идея, Джони, рекох му накрая. Каква, попита ме той с омърлушен поглед. Ела да идем на ъгъла на улицата. Оттук патрулката минава често, нали?
Идеята ми проработи. Когато се зададе полицейската кола, изчакахме да наближи достатъчно, че куките да ни виждат. И с пълните с подаръци торби нарочно хукнахме, все едно бягаме от тях. Те, разбира се, веднага заковаха. Слязоха и ни погнаха. Не ни гониха дълго, туриха ни белезниците и ни натовариха на задната седалка. Намигнах на Жони, е това ни е играта, брат, тая нощ сме в ареста. Там и храна ще ни дадат. А за утре ще му мислим.
Николай Фенерски е роден през 1974 г. в гр. Архангелск, Русия. Завършва Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (2000) със специалност „Славянска филология“. Автор е на сборниците с разкази „Апокалипсисът е дело лично“ (2009), „Не казвай на майка си“ (2012, с номинация за Цветето на Хеликон), „Любов, подслон, храна и вода“ (2016, с номинация за Европейска награда за литература), на романа „1994“ (2015, с номинация за Роман на годината) и на сборника „Пролуката. Есета за покаянието“. Създател и вдъхновител на филма, сайта и алманаха „Резерват Северозапад“. Три пъти е печелил Наградата за литература на Община Бургас, а през 2010 и награда в конкурса за дебют „Южна пролет“ и наградата „Рашко Сугарев“ за разказа „Жената, която правеше торти“. Работил е като учител по български език и литература, сценарист в телевизионно предаване за българския език по TV7, преводач със словашки и руски език. Към момента живее в Бургас, но сърцето му си остава завинаги в Северозапада.
