Намерил си някъде, най-вероятно на някоя прашна лавица на градската библиотека, една стара, износена, изхабена книга, която обаче винаги си търсил, ала, уви, никога (или поне до този момент) не си успявал да намериш.
Разбира се, няма да се впускаме да разказваме за удивлението ти, когато си я видял, за препускането ти към жената на бюрото, за увещанията ти, че, въпреки че книгата е предназначена само за читалня, то ти си редовен и, така да се каже, прилежен читател на тази библиотека, ето, само да хвърлят един поглед на картона ти, никога не си задържал книга повече от определения срок, винаги си я връщал навреме, никога не си плащал глоби, винаги чинно си внасял членския си внос – ако такъв членски внос изобщо съществува, първо, и, второ, въпреки (или може би точно поради) неговата символичност – иначе казано, репутацията ти е безупречна, и дали не биха могли да направят едно малко изключение – библиотеката точно ще затвори, кой ще я поиска тая книга все пак, та тя е само за читалня, е, никой, освен теб, разбира се, затова не може ли да ти я дадат точно преди да затворят, пък утре ще си тук половин час преди да започнат работа, ще я върнеш и никой няма да разбере.
Естествено, няма да се спираме на тези сякаш безкрайни молби, защото в тях няма какво да се разкаже, именно защото те вече са ти се случили, защото погледът ни в тази кратка история ще се спре върху теб, победоносно възседнал седалката в тролея (или пък автобуса, всъщност, Читателю, ти с какво се прибираш до вкъщи?) и предвкусващ предстоящото четене, а зад теб слънцето бавно прегаря последните облаци.
Разбира се, читателю, че няма да седнеш да четеш в автобуса като някой плебей, то четенето си изисква специално време и място, като ритуал, нали така? Разбира се, кимаш с глава, разбира се. Освен това, ще ме допълниш, ти тази книга си я търсил толкова много време, години дори, следователно тя би изискала специално внимание, като жена, която си преследвал толкова време, някак си не върви веднага да тръгнеш да се катериш върху нея в автобуса, нали така? Точно така, ще се съглася аз, изобщо не върви да тръгнеш да я катериш в автобуса, непристойно е някак. Иначе, ще допълниш, ако беше някоя друга книга, не би имало никакъв проблем да я четеш в автобуса, но тази е различна. Не би имало, ще се съглася, не би имало.
И така, увлечен в този диалог с мен, който така и не се състоява всъщност, защото до този момент, преди да прочетеш разказа, може би изобщо не си подозирал за съществуването ми, Читателю (но пък аз съм подозирал за твоето, разбира се, дори може би съвсем тайничко съм те следил, как иначе бих могъл толкова съвършено точно да определя действията ти), но всъщност има ли изобщо някакво значение какво правиш, след като си се сдобил с книгата, стигаш у вас, а денят вече търкаля безсмислието си някъде далеч под теб, чак от другата страна на света, а пред теб се е ширнала цяла една безкрайна нощ, в която най-сетне ще можеш да увенчаеш с успех дългогодишното си търсене. Пропускаш вечерята – то не, че има и какво толкова да се яде, но поне тази вечер няма да мислиш само за глада си, светкаш лампата за четене и потъваш.
Страниците са избелели, протрити от времето – това забелязваш, докато ги прелистваш една след друга, но то не ти пречи. Ала колкото по-напред отиваш, толкова повече започват да бледнеят. На места дори забелязваш, че някои от буквите са повторени с химикалка – колко удобно, мислиш си – някоя добра душа с мисъл за този след нея се е погрижила да не трябва той да си боде очите. Ако имахме повече такива хора, мислиш си, докато прелистваш следващата страница, и ако до всяко добро същество застане поне още едно, тогава, мислиш си, тогава цялата държава щеше да ни бъде наред.
И колкото повече страници прелистваш, толкова повече започва да ти прави впечатление фактът, че мастилените букви стават все по-малко, а тези, удебелени с химикалка, се увеличават, докато постепенно не започват изцяло да завземат листа. И сякаш не един, ами хиляди хора са поправяли страниците, защото хиляди различни почерци и мастила се преплитат, срещат се, разделят се, след това се сблъскват отново, изчезват, само за да се появят след няколко страници (някои пък изчезват завинаги), хиляди добри души, нали, значи има шанс за тази наша малка страна, но о, ужас, виждаш, че на места дори синьото мастило започва да избледнява, и тогава, неусетно, все още потопен в унеса на историята, или пък обзет от желание да сториш и ти някое добро дело, грабваш наблизо търкалящата се химикалка (дано да пише още) и започваш на свой ред да поправяш първо букви (пише!), по една на няколко реда, после на по-малко редове, после по една във всяка дума, после по някоя сричка, и преди да се усетиш, вече сам пишеш историята, а напред има още стотици бели листове, но не, не можеш да спреш, не трябва да спираш, този след теб трябва да узнае какво се случва с историята, макар че и ти самият не знаеш, но пък това е единствената възможност да разбереш, все пак, след като няма нито един вариант, дори един, макар и не толкова съвършен като оригиналния, е по-добре.
И продължаваш трескаво да пишеш, все пак историята е една, няма значение кой я пише, тя е нещо съвсем отделно, като някаква река, която тече сякаш отстрани на целия живот, на която трябва да бъде проправен канал, за да може да продължи да тече необезпокоявана. За реката е без значение кой как проправя канала, важното е просто канал да има, тоест, да не спира да тече.
С едната ръка си придърпваш цигарите и си запалваш една, без да спираш да пишеш, защото чуваш тропота от конете на Хелиос все по-близо (Боже, това пък откъде се взе), иначе казано, денят е пред своя изгрев, но дали е изгрев, след като фактически слънцето никога не е залязвало, може би само ние сме залезли в някакъв момент, но това са ненужни подробности, продължавай да пишеш, защото скъпоценната вечер е пред своя край, а на сутринта ти най-вероятно ще си забравил всичко, докъде си стигнал, например, всякакво вдъхновение ще бъде изцедено и изсушено, и ти отново ще си нетърпимо обикновен. Но ти нямаш никакво значение, защото историята, веднъж започната, трябва да бъде довършена, ръката ти дори не се подчинява на болката, не може да спре, независимо колко време ще ти отнеме, това трябва да се свърши. Всъщност, разбираш, пишейки, може би дори не от теб, след като не си я започнал ти, най-вероятно и ти не ще я завършиш, но напиши своята глава, пък този, който някога тръгне да допълва твоите собствени, вече избелели букви, следващият, над чиято глава капанът щракне, той да му мисли.
И докато продължаваш да пишеш, неволно се сещаш, че безупречната ти читателска репутация и библиотекарска пунктуалност вече не съществуват. И ти става (съвсем) малко мъчно.
Боян Руменов Крачолов (р. 1992, София) завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, специалност „Режисура за драматичен театър“ в класа на проф. Иван Добчев, а понастоящем следва магистратура по философия в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Сред режисьорските му работи са „Това НЕ Е Хамлет“, „Палата №6“, „Срещу течението на Хъдсън“, откъс от романа „Възвишение“, поставен поради участието му в ателието „Възстановки“ и други. Като актьор е участвал в спектакъла „Продадено“ (по „Вишнева градина“) с режисьор Маргарита Младенова. Негови разкази са публикувани в „Литературен вестник“, списание „Страница“ и др. Дебютната му книга с разкази „Църква за сънища“ излиза през 2017 г.
