Тръгнах към зъболекаря чак в събота вечер. Страхът от болката и ужасът, който изпитвам от звука на машината, ме карат да отлагам дотогава, докато болката стане нетърпима и нищо не може да я намалява и потиска – нито алкохол, нито хапчета.
Хубавото на зъболекаря е, че живее в центъра. Толкова ме боли, че тръгвам пеша. Вървя по „Оборище“ до „Ал. Невски“, после се спускам надолу по „Париж“, газя, после пресичам разораната „Дондуков“ и продължавам още надолу, по „Веслец“, вече почти тичам. От болката съм присвила очи. Виждам всичко полу размазано, хората и те са приели странни, несъразмерни форми.
Свивам вляво по малката улица, на която все не запомням името, всъщност вероятно не искам да го помня, защото там е зъболекарят, машината, болката и моят панически страх, свивам и виждам стената. Чиста, сива, би трябвало да е стена на къща, но не мисля. Винаги съм се плашела от стените, от малка, имахме стена, която препречваше гледката от улицата към двора и почти всички все я катереха като отивахме да играем, а аз заобикалях две улици и влизах в двора откъм тях, отзад.
Тази стена, сега, ми се вижда не толкова страшна, поради болката сигурно. Но нещо не е наред. Тя като че ли ми препречва пътя. Опитвам да проясня замъгленото си съзнание, да се концентрирам, казвам си, въобразяваш си, от болката всичко ти изглежда по-голямо, отколкото е.
Тръгвам покрай сивата стена, вече е полутъмно, късна есен е, ще свърши, мисля си, не може така нелепо да препречва пътя на хората, а и улицата е толкова малка, тясна, няма място за големи стени. Обаче не свършва, болката и тя не свършва, става все по-тъмно, аз упорито вървя, бързам, искам да стигна до зъболекаря, да седна на стола, да изпитам ужаса от връхлитащата машина и после всичко да свърши. Ей така, изведнъж.
И тогава се спъвам в нещо. Нещото изпищява, или поне звукът е подобен, някъде долу в краката ми. Така като го поглеждам отгоре ми прилича на куче. Но някакво кръгло такова. Като топка. Изпитвам едновременно ярост към него, толкова ме боли, а то ми пречи да стигна до края на сивата стена и да продължа към зъболекаря и края на болката, но изпитвам и някакво, макар и съвсем малко, съвсем малко, съчувствие. Сигурно го е заболяло нещото като съм го настъпила или ритнала, или не знам какво точно съм му направила, но е ясно, че съм му причинила болка. Близки сме, нали така, и двамата ни боли.
Навеждам се да го погаля или някак да стане ясно, че съжалявам, то не мърда. Ръката ми докосва нещо твърдо, абсолютно безжизнено, не, не безжизнено, просто неживо. Навеждам се още, все по-близо, главата ми пулсира, направо кънти от болка, и виждам какво е. Топка. Шарена, детска топка. Изрисувана.
Ритам я, мразя я, тя се удря в сивата стена, цветно петно в сивотата, не скимти, нито пищи вече, аз продължавам да я блъскам, боли ме, после тичам покрай стената, тя въобще не свършва. Чак тогава решавам да се върна, тичам обратно, до онзи ъгъл, на който трябва да се завие наляво, всъщност е близо, ето я, познатата „Веслец“, поглеждам наляво, да, това е малката улица, улицата на зъболекаря, пак тичам, но то е близо, няма стена, звъня, качвам се на втория етаж, влизам, почти плача, направо вия от болка.
Сядай, казва ми, сядам на стола, „моля те, просто го извади,“, „чакай, нека видя“, „но няма нищо за изваждане, всичките ти зъби са наред“, казва. „Ами защо ме боли“, питам и в момента, в който го изричам, всъщност установявам, че не ме боли. „Болеше ме“, казвам. „Е, нищо ти няма, не знам какво е, нещо друго“, казва той. Ставам да си вървя, казвам „довиждане“, той също ми казва „довиждане“ и, вече затваряйки вратата след мен, пита „А защо носиш тази топка?“.
Излизам навън, вече е съвсем тъмно, държа шарената детска топка в ръце, оглеждам улицата, да, същата малка улица, съвсем позната, без никакви сиви стени, които да препречват пътя. Поглеждам табелата, на нея пише „Триадица“, казвам си, че вече не трябва да я забравям и продължавам. Назад, откъдето съм дошла.
Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Автор на сборника с разкази „Неспокойни истории“ (2006) и на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
