Никой не знаеше тайната на дълголетието й. И тя самата не я знаеше, защото в склерозиралите ѝ вени и мозъчни полукълба нямаше място за излишни понятия. А понятието “причинно-следствена връзка” беше точно такова. Край нея по принцип излишества нямаше. Като се почне от детството ѝ и се мине през целия ѝ самотен живот, всичко носеше отпечатъка на повече нямане, отколкото на богатство.
Но времената се обърнаха и огромният наследствен апартамент в старата кооперация в центъра на столицата вече струваше цяло състояние. Единственият проблем беше, че тя – госпожица Малина Борисова Драганова, мерси – не щеше да мре. Наследниците по всякакви линии се бяха увеличили до страшната цифра 18, а тъй като продължаваха да се появяват и бебета, скоро “фамилното богатство” щеше съвсем да се стопи, разделено на проценти и промили.
Роднините ѝ звъняха по телефона регулярно. За съжаление – чуваха все така отработения с годините тембър: “Дом Драганови, моля…” На два пъти беше наставала паника, когато в продължение на часове тя не вдигаше телефона. Но и двата пъти надеждата беше угаснала с поредното: “Дом Драганови…”
Иначе Госпожица Малина имаше толкова болести, че би могла с дни да говори само за тях. Понякога забравяше дали е взела поредното лекарство, но го пиеше отново, за всеки случай. Нямаше съществени проблеми, защото в организма ѝ циркулираха повече химични вещества, отколкото кръвни телца – едно-две хапчета в повече не бяха фатални. Здрав човек сигурно би страдал от предозиране, но не и тя.
Изобщо – ако имаше Господ или някакъв друг, управляващ съдбините човешки разум – той би трябвало отдавна да е прибрал Госпожица Малина с всичките ѝ болести при себе си. И роднините на славната фамилия биха си отдъхнали. Но не. Дори по едно време ѝ откриха толкова сложна болест, че когато след няколко дни изследвания я изписаха от болницата, изрично предупредиха придружителите ѝ да се подготвят за финала. Няколко къщи тогава замръкнаха в сложни изчисления колко точно би им се паднало като дял от наследството. Други си легнаха усмихнати, трети заклещиха в ума си думата “съд”. Но Госпожица Малина изкара седмицата, после месеца и разби на пух и прах роднинските копнежи.
След петия месец и най-големите оптимисти се отказаха да чакат опелото ѝ. Госпожица Малина си беше добре – хранеше гълъбите на балкона, редовно си купуваше лекарства и кисело мляко и се облажваше с армаганите, които няколко далечни роднини ѝ носеха поне веднъж седмично, с надеждата да избутат чрез подходящо завещание останалите от опашката за наследството на по-задна линия. От онази мрачна прогноза бяха минали пет години, а жената се държеше и нямаше никакво намерение да се прощава със света.
Само Цвета идваше ей-така. Даже често нищо не носеше, просто минаваше на път от университета. Понякога беше гладна и Госпожица Малина отделяше от дажбата си, за да я нахрани. И двете приличаха на лястовици: слаби, с тънки ръце и еднакви плитки – едната бяла, другата – черна, седнали край виенската маса с овехтелите чинии пред тях. Над бюфета висеше портретът на доктора, бащата на Госпожица Малина, за когото тя не пазеше никакви спомени, защото уважаваният столичен лекар се беше споминал скоропостижно малко след раждането ѝ. Каква беше роднинската ѝ връзка с Цвета, старата жена също не помнеше. Очевидно тази връзка съществуваше, защото от време на време едрият мъж, който винаги ѝ носеше тулумбички и боза, разменяше по някоя дума с момичето, а то се мръщеше и тонът му ставаше троснат.
Ето и днес: мъжът дойде в ранния следобед, разпита я за здравето, остави тулумбичките и шишето с боза, които Госпожица Малина много обичаше, и тъкмо си тръгваше, когато на вратата се сблъска с Цвета. Старата жена оправи сивия шал върху раменете си, но беше потръпнала не от студ, а от удоволствие. Обичаше, когато Цвета идваше, защото само с нея можеше да си говори за други неща. Иначе всички останали я питаха все за болестите, кръвното, нервите, хапчетата; даваха съвети – прави това, прави онова…
Мъжът и Цвета си казаха нещо остро в просторния, но тъмен коридор и вратата хлопна. Мъжът си беше тръгнал, без да се сбогува, но само отличното възпитание на Госпожица Малина регистрира простъпката. На старата жена ѝ беше всъщност все едно. Цвета грейна в стаята, дойде до креслото ѝ, наведе се и внимателно я прегърна, както се прегръща пясъчна фигура. Бръчиците край устата на жената изскочиха, за да поздравят гостенката с широка усмивка, която разкри малко нескопосано направената протеза.
Цвета се отдръпна, отиде до виенската масичка, взе пакета с тулумбичките и бозата и го занесе право в кофата за боклук на кухненския балкон, който гледаше към мрачния вътрешен двор. Върна се в дневната, седна на дъбовия паркет в краката на жената и като хвана ръцете ѝ в своите, каза:
– Ти имаш диабет. Пиеш лекарства за това. Не бива да ядеш сладко. Той пак ще донесе, но аз пак ще ги изхвърля. Искам обаче да ми обещаеш, че докато дойда, а може да се забавя един или два дни, няма да ядеш. Разбираш ли ме?
Госпожица Малина кимна, но момичето виждаше, че е разсеяна. Нормално беше. Старата жена рядко се съсредоточаваше, забравяше за какво говорят и често сменяше темите.
– Днес отворих второто шише – каза тя с безупречната си дикция, макар че протезата определено издаваше присъствието си.
Цвета се усмихна:
– Разкажи ми. Какво има в това шише?
– Онзи чудодеен препарат! – лицето на Госпожица Малина се озари. – Когато го купих, не вярвах, но той наистина чисти всичко.
– Изглежда интересно…
Цвета беше озадачена, не бяха говорили досега на тема “битова химия”.
– И още как! – почти съучастнически кимна жената. – Чисти дрехите, банята, клозетната чиния, даже ръждата по стария чайник на мама – и нея изчисти.
– Откъде го купи?
Момичето питаше, за да поддържа диалога, иначе знаеше, че Госпожица Малина не ходеше по-далече от съседния гараж, в който имаше минимаркет. Добре, че живееше на първия етаж над партера и нямаше проблеми със стълбите.
– От телевизора. Те го донесоха, аз им дадох петдесетях лева, но не съжалявам. Каквото казаха – стана.
– Петдесет лева?! – Цвета беше втрещена. – За едно шише препарат?! Ама ти защо им вярваш на тези от рекламите? Това са мошеници, които само чакат на такива като теб да им вземат парите…
Момичето наистина се ядоса, но не на жената. Госпожица Малина гледаше като малко дете, което не знае сега да се усмихне ли или да заплаче.
– Шишетата са две… – каза тихо – Второто е… мм… бонус…
– И какво, като са две? – Цвета стана и отиде до прозореца. Беше набрала скорост – За колко време ще ти стигнат? Знаеш ли колко препарати ще купиш за петдесет лева? Ще се заринеш в чистота…
Дори плюшените завеси се заслушаха в спора. Те си висяха от гипсовите корнизи вече повече от шест десетилетия и изглеждаха на места съвсем пергаментови, като кожата по лицето на Госпожица Малина.
– Казаха “пет години”.
– Какво? – Цвета беше почти сигурна, че както обикновено жената “превключи” на друга тема.
– Пет години. Едно шише стигало за пет години. Прави са. Аз си записах датата на шишето.
– Какво си направила?
– Записах го, нали знаеш, че малко забравям вече… Беше след онази болница, дето стоях няколко дни.
– След онази болница?
Цвета бавно започваше да смила информацията.
– Купих го и си казах – лъжете, ама аз ще ви хвана. Ще си запиша датата и ще видя дали наистина мога да чистя всичко цели пет години!
– И? – Цвета притаи дъх.
– Прави бяха!
Госпожица Малина видя светналия поглед на момичето и самата тя грейна. Заприлича на малка дяволита хитруша.
– Пет години? Имаш го от пет години?
– Да… Днес отворих втората бутилка и сравних датите. Записах и днешната дата. Ще си чистя с новата бутилка още пет години. Пък после, като свърши – ще си купя пак. Да чистя всичко десет години само за петдесет лева… Хубаво е, нали?
Цвета не издържа и се разсмя с глас. Завъртя се в кръг, но не ѝ стигна да изрази радостта си, затова отиде и силно, много силно прегърна Госпожица Малина. Старата жена също се разсмя, макар малко да ѝ се губеше нишката на тази радост. Цвета се кискаше и кладенчетата на очите ѝ се напълниха със сълзи. Не можеше да бъде! Докато цялата фамилия чакаше Госпожица Малина да умре, нейното любопитство към един препарат за чистене беше осмислило живота ѝ. Беше хвърлило мост през годините напред по начин, по който нито едно чудодейно лекарство не можеше да го стори.
Изведнъж сянка мина през лицето на Госпожица Малина.
– Ти защо изхвърли тулумбичките? Нали знаеш колко ги обичам?
– Казах ти – не бива да ги ядеш. Това е отрова за теб – Цвета с усмивка бършеше сълзите от лицето си.
– Че ние заедно ги ядяхме – протестира жената отново, но вече някак вяло. Емоцията от преди малко я беше изтощила.
– Така е – въздъхна момичето, – но аз едва вчера разбрах, че имаш диабет и пиеш хапчета. Не е хубаво, че не съм знаела досега, но още мога да променя нещата.
Завесите се разлюляха лекичко от внезапно появил се полъх на вятъра в пролетната привечер.
– А той не знае ли? – вече с очевидно усилие Госпожица Малина задържаше темата.
– Знае – каза тихо Цвета, – там е работата, че знае. И продължава да го прави въпреки това.
Старата жена вече беше готова да придреме преди вечеря. Отвори уста едвам-едвам и попита:
– А ти откъде знаеш, че знае?
Цвета се забави с отговора колкото можа, но не искаше да я лъже.
– Той е баща ми.
Думите ѝ обаче не стигнаха до старата жена. Тя отпусна глава встрани и прегърна съня си.
Радостина А. Ангелова има многопластов професионален живот и интереси. Тя е преподавател, доктор на техническите науки, автор и съавтор на над 170 научни публикации, монографии и учебници. Награждаванa e у нас за свои поезия и разкази, нейни текстове са публикувани в стихосбирки в Белгия, списанията Wordsundone (Великобритания) и DrunkenBoat (САЩ). Член е на Международната хайку фондация, включена е в европейския Топ 100 за най-креативните автори на хайку за 2010, 2011 и 2012 г. Има издадени пет романа: „Виенски апартамент“ (номиниран за наградите „Елиас Канети” и „Награда на София”), „Имаго“, „Обратната страна“, „Не сме тукашни“ и „Афиши в огледалото“.
