После сядам на терасата без да светвам лампата. Дъждът пада по коленете ми и в чинията със сандвичите. Не искам да ме виждат съседите отсреща. За днес ми беше напълно достатъчно. Гърбът ми се опира в стената под стряхата. Градът вече не звучи притеснително заглъхнал като преди малко, когато се прибирах. Честно, на излизане от работа помислих, че съм оглушал. Даже влаковете пристигаха без звук на пристанището. Нищо не мръдваше, нито листата нито морето, толкова тихо, че можеш да чуеш как последният турист за лятото отваря кутийката си бира.
Усетих започващата паник атака. Градът беше като след неутронна бомба, никой нямаше, нищо не можех да разбера. Взех си кутия фалафели и ги погълнах по пътя към къщи.
Чух го още от предната улица. Песът на балкона ми лаеше като за световно.
Не бях сигурен какво трябва да правя с него. Беше ми го оставила една мацка, която май нямаше да се върне да си го прибере. Голямо куче беше и не особено възпитано, ако трябва да се изразявам джентълменски. Всъщност брутален беше, всичките съседи го чуваха и усетих как се привеждам, как се надявам да не бъда разпознат, докато влизах във вътрешния двор. Песът направо се съдираше от лай. Изшътках му, от което той вече напълно изтрещя, взе да пръхти, квичи и вие, чуваше се как събаря някакви мебели в спалнята ми.
Честно, не си струваше мацката, просто някаква среднощна паркова забивка, обаче аз живея тук само от няколко месеца и трябва да си призная, че нямам никакви приятели, даже познати нямам. То това беше и целта, нали, да се разкарам от София, докато хоризонтът се поизчисти. Нещата се уредиха бързо, работя в охраната на един хотел, който много старателно си пази територията, намерих си апартамент с покривна тераса. Съседната сграда скрива гледката към морето и затова ми излезе евтино. Положението е на стенд бай.
Една вечер, поизтрещял след прекалено много самотни бири на терасата, излизам да се поразходя до парка. Там сядам при някакви типове с раници, които изобщо не ми обръщат внимание. На равни интервали бутилката обикаля кръга и стига и до мен. Надигам и не се хабя да говоря.
По едно време се появява мацката с кучето и то директно започва да ме клати. Тя нещо ми се извинява, дърпа го, ама не може да го свали от мен, защото песът тежи колкото нея. Не вярвам да съм ѝ казал, че искам аз да я клатя. Сигурно съм измислил нещо по-джентълменско. Така или иначе, резултатът е налице. Сутринта тя се събужда, измива гурелясалите си сини очи, сресва кестенявите си коси и изхвърча „на работа“.
– А песа?
– Вечерта ще си го взема.
Вечерта се прибирам и в къщи е Виетнам, копеле, Хирошима, Нагазаки и Кербала. В първия момент изобщо не си спомням за песа. Викам си, намерили са ме, ама, честно, не очаквах да са чак пък толкова ядосани.
Замръзвам на вратата, защото от кухнята се носи някакъв шум. Логично ще е да бягам, обаче истината е, че съм се препарирал от страх. Тогава излиза той, схлупен един такъв, гузен, опашката между краката, целия в брашно, шибаният пес, който ми е претарашил къщата. Ела тука, викам му, точно преди да избълвам фалафелите върху тоталния ужас. Ела тука. Седни. Седни, бе, ама не в локвата. А така. Дай лапа. Шибано псе.
На следващата вечер тарашът не е толкова бесен. На третата милинкият е чатнал как се отваря хладилникът и си е осигурил забавление за цял ден. Вкиснато бърша издрайфаната картофена салата от пода и едвам се сдържам да не се разпиша и аз. Купувам му храна за чувствителен стомах. Копелето има по-чувствителен стомах и от мен.
Вечер лае. Всъщност, не знам дали лае само вечер, но аз тогава го чувам, на връщане от работа. Стои с два предни крака, подпрени на парапета на терасата и се съдира да лае. Гласището му се блъска между новите кооперации. Присвит очаквам нощта, когато ще ме залеят с помия от някой балкон.
Ето и сега съм скрил глава между раменете си. Прибирам се, слагам няколко филийки да се пекат на котлона. Тогава звънва на вратата съседката от долу да ми каже, че съседите отсреща, кучето, нали, такова, щото те, разбирате ли… и изпада в едни от нейните пелтечещи антракти, които могат да се проточат оттук до ноември, копеле, докато кухнята, а после и коридора, се пълнят с дим, филийките, по дяволите. Да, да, добре, викам, извинявайте, няма да се повтори и затварям вратата пред носа ѝ. А, да бе, как ли пък няма да се повтори.
Хлътвам в кухнята и отварям прозорците. Чувам как между новите кооперации лелките ме обсъждат на висок глас. Нещо за изселване. Нещо за тровене. Правя си нови сандвичи и сядам на терасата на тъмно под започващия дъжд. Стряхата не може да ме покрие целия, но поне пейката е на сухо.
Първите капки мокрят чинията ми. В града се чуват някакви превозни средства, вече не е като след апокалипсиса, макар да е ясно, че сезонът е свършил и аз изглежда няма да мога да си тръгна оттук тази година. Псето идва и ляга в краката ми под дъжда. Обръщам го по гръб и започвам да го чеша по корема с обувката си. Милинкият изпада в екстаз. Става, прави едно кръгче, като стъпва в паницата си с вода и я разлива, после вирва крака за още милувки. Нищо не разбираш ти, викам му, изобщо нищо не разбираш.
Мацката с кучето няма да се върне. Тя вече не е и мацката с кучето, ако трябва да съм точен. Понякога пробвам да зарибя някоя друга кучкарка по време на разходките, но псето не е точно добър повод за запознанства. Плюс че според кучкарския етикет е редно да питаш за името на любимеца. Няколко пъти превъртам нашийника му през ръцете си, но там нищо не пише. Викам му Копеле и той ме разбира. Викам му Шибано псе и той идва при мен.
От време на време, докато се бръсна или вливам сутрешните си дози кафе, го хващам, че ме гледа. Тогава погледът му е съвсем мек, супер тъмно кафяв, почти обичлив. После песът скоква от мястото си и се хвърля да ме клати, а аз го обръщам по гръб на пода, натиквам лице в муцуната му и започвам да му се зъбя и да ръмжа.
И така всяка сутрин.
Яна Пункина е завършила българска филология. От 2008 г. работи в БНР. През 2011 г. излиза дебютната ѝ стихосбирка „Пауза“, а през 2013-а втората – „Частите на тялото“. Занимава се също с фотография и напълно нелитературни преводи. Разкази пише просто за удоволствие.
