В Бургундия, в деня на пускането на новото божоле бях на опашка. Не за вино. За джаз. Спомних си като студенти как търсихме съответствие на френски на соц-реалията „пуснали са нещо“. След дълго обсъждане с професорите ни един от тях намери еквивалента – идването на новото божоле в един-единствен ден в годината. Перфектна комерсиална операция, като концерт на динозаври в Арената. Но за Невер Д‘Жаз фестивал???
Самият джаз нито има рожден ден, нито рождено място, колкото и да им е неприятно на някои „консерватори“. Оказва се, че програма като „джаз преди джаза“, съставена от сънародника ни Марио Станчев и лионския му колега, саксофонистът Лионел Мартен може да подреди една истинска класическа опашка от баби, дядовци и внуци в средата на работна седмица. За разлика от божолето, за което не се чака, тук всички бяха търпеливо-нетърпеливи около половин час. И още толкова след концерта, за да чуят повече от историята, която ги бе завладяла както от артистите, така и от един от доайените на френската джаз-критика Ксавие Прево.
Когато Готшалк пише и изпълнява своята музика малко след средата на 19 век нито има записващи, възпроизвеждащи и разпространяващи технологии, нито термини като „креолизация“ и „мултикултурализъм“. Откривайки негови ноти и неговата автобиография в дигиталната епоха, Марио и Лионел ни правят съпричастни на неговите търсения и пътувания с въображение, финес и много радост.
„Понякога трябва да си кажем да спрем да се радваме толкова заразително, за да остане нещо и за мечтите на слушателите ни“, признава Лионел. „Взехме мелодията и я обличаме в наши ритми и хармонии, едновременно дисциплинирано и свободно“, добавя Марио. „Не мога да кажа дали техният концерт е точно сублимация на мултикултурализма, защото на френски това значи директно преминаване от твърдо в газообразно състояние, но при всички случаи те са в есенцията на джаза, която е същата като на мултикултурализма – да ни накарат да разберем нещо, което не е наше, да го приемем за наше.“
За „наши“ сме свикнали да приемаме музиките, с които сме израснали и към които сме обречени да се върнем в случай, че сенилността ни накара да забравим всичко, което сме откривали впоследствие. Без това да значи, че сме остарели ако в някой момент ги преоткрием с любов в джаз-идиом.
Като ви представяхме концептуалния проект на Буге Веселтофт „Всички обичат ангели“, нямаше как да не го откроим от ню джаз концепциите, които той ни представяше в последните две десетилетия. Сега, 15 години след като поздрави „Джаз+“ за десетата му годишнина, отново си говорим за взаимните прониквания на културите, които той изповядва като неотменимо творческо кредо.
Колкото и да си мислех, че влиза в джаза чрез музиката на баща си – джаз-китарист в духа на американските традиции, Буге ми призна, че не е било точно така. В 1990-а басистът Арилд Андерсен го кани за участие в албум с традиционна норвежка музика с гласа на Кирщен Блатен Берг. Ритмите са привидно несъвместими, въпреки, че са предназначени за танцуване.
Гост-перкусионист е бразилецът Нана Васконселос, който на секундата намира общ език с Кирщен и Буге само ги следва. Именно тогава разбира какъв точно джаз ще прави, без значение дали на стария си „Хамънд“ или на новото си „Атари“. За да стигне до минимализма в коледния си “It’s snowing оn my piano”, чието логично продължение след 20 години е последният му „ангелски“ албум. Свободата на импровизациите му е такава, че зрители около мен не могат да познаят основата – “Blowin‘ in the wind”, появила се на бял свят две години след мен и две преди Буге, но свързваща ни с всичко, което ни е разделяло в детството и което ни събира днес.
Финалът не може да е друг, освен дегустация на едно от най-добрите вина от долината на Лоара, на чийто бряг е Невер. Pouilly-Fumé. Дългогодишният директор на фестивала Роже Фонтанел скромничи, че не е той човекът, който може да сравнява реномето на Невер Д‘Жаз с рядкото и престижно вино, с изключение на качеството на споделянето. Малко преди края на фестивала определя преживяването на концерта на Тарковски квартет като най-вълнуващо. Не мога да не се съглася с него, още повече, че комбинацията на деликатното пиано на Франсоа Кутюрие с акордеона на Жан-Луи Матиние, любима ни още от триото им с Ануар Браем, ми напомня неустоимия аромат на дегустираното Рамбард. Оказва се, че тайната е в едносортния купаж, което поставя саксофона на Жан-Марк Ларше и челото на Аня Лехнер съвсем на място в диалога на културите, наричан от Роже просто постоянство в отстояването. Джазът го заслужава, както и опашките пред залите, където, както е казал Сартр, трябва да се консумира на място. Останалото е на стрийм и подкаст.
