В един делничен ден, около 18 часа, на спирка „Жолио Кюри“ мотрисата, която пътуваше в посока центъра, отвори врати. Пътниците слязоха, качиха се нови, но вместо да потегли, мотрисата затвори врати и отново ги отвори. Нямаше причина – никой не се беше заклещил, имаше достатъчно място. Вратите се затвориха. После се отвориха отново.
Няколко ученичета и една баба се размърдаха неспокойно и опънаха вратове от средата на вагона. Нямаше закъснели пътници, които да тичат с ръкомахане към влака. Не се виждаха изпуснати на прага предмети. Перонът беше празен. Телевизионните екрани на метростанцията предаваха обичайните реклами. Вратите се затвориха. После се отвориха отново.
Сега вече всички обърнаха поглед към тях. Безпокойството се възползва от забавянето и също влезе във вагона. Вратите се затвориха. После се отвориха отново.
В уморените глави на пътниците се прокрадна мисълта за техническа повреда. Пред очите на по-страхливите започнаха да преминават вестникарски заглавия за авария в метрото, отнела живота на… По-уморените замърмориха, недоволни, че моментът на прибирането у дома, събуването на обувките и блаженото мърдане на пръстите на краката се отдалечава колкото разстоянието до най-близката автобусна спирка и едно-две задръствания.
Вратите се затвориха. Мотрисата потегли и хората отново забиха глави в телефоните и книгите си. Тези, които пътуваха до последна спирка, затвориха очи и се нагласиха да подремнат. Всичко беше наред до следващата спирка, където част от пътниците слязоха, качиха се други, мозайката от хора във вагона се пренареди, вратите се затвориха. И после се отвориха отново.
Новите пътници не обърнаха внимание чак до третото отваряне, затваряне и отваряне на вратите. Някои от останалите се зачудиха дали все пак не е добре да слязат и да сигнализират за странно поведение на мотрисата по линия „Младост – Обеля“. Но желанието по-бързо да скрият у дома белезите, които им беше нанесъл денят, надделя. Други прибраха телефоните си и се подготвиха за бързо напускане на вагона. Трети напротив – стиснаха ги, готови да снимат всичко, което се случи. През това време вратите отново се затвориха и влакът все пак тръгна.
На следващата спирка всичко се повтори. Докато стигнат метростанция „Сердика“ някои пътници вече се подсмихваха нервно, други твърдо решиха да слязат и да се приберат с автобус, трамвай или пеша, трети дебнеха кой ще освободи място, за да поседнат, защото пътуването явно щеше да се проточи. На „Сердика“ мотрисата спря, от другата страна имаше още една. Вратите на вагоните и на двата влака започнаха да се отварят и затварят, като усти на хора, които се опитват да си поемат въздух и не могат.
Чакащите се скупчиха в средата на перона. Пътниците в двата влака първо замръзнаха, после се чуха писъци. Мъжете се развикаха, няколко човека се втурнаха към вратите, за да се опитат да ги задържат отворени и да излязат, и едва успяха да отдръпнат ръцете си от металните челюсти. Те се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха. Женският глас, който обикновено предупреждаваше пътниците да стоят далеч от жълтата линия, мълчеше. Камерите записваха, червените цифри на часовниците на перона се сменяха.
Лека-полека хората се укротиха. Отдръпнаха се от вратите, притихнаха. Пътниците на двата влака гледаха към хората на перона. Те не помръдваха. Никой не изтича до касите на входа, за да потърси помощ. Никой не се опита да си тръгне. Какво виждаха те, когато обърнеха глави към стълбищата за изходите, затворените във влаковете не знаеха.
Вратите бяха уеднаквили ритъма си. Ударите им отекваха в смълчаното метро. В главите на хората заседна мисълта, че това би трябвало да значи нещо, че някой нещо се опитва да им каже. Но не разбираха какво.
Телефоните им бяха загубили обхват и не можеха да разберат дали и на другите метростанции се случват такива своеволия. Но сигурно – сигурно, как иначе да си обяснят, че вече толкова време стоят тук и нови влакове не идват. Може би на някоя от другите спирки стават далеч по-страшни неща и затова всички усилия по спасяване на пътниците са насочени натам. Или може би снимат филм и те не са видели предупредителните надписи „Внимание! Днес от 18 часа на метростанция „Сердика“ ще се снима филм, затова може да се наблюдава необичайно движение на мотрисите. Молим пътниците да ни извинят за причиненото неудобство.“
Не стана ясно кой първи се сети за това. Няколко души дори споменаха, че са мернали обявления, залепени до касите и стълбището, но не са имали време да ги прочетат. И пътници, и чакащи започнаха да се оглеждат откъде ще се появят камерите, актьорите, екипът. Настана оживление.
Вратите се отваряха и затваряха, но това вече се коментираше като хитър режисьорски похват. Някой извика „Вижте! Вижте!“ и посочи с ръка към електронните часовници в двата края на метростанцията. Цифрите им се сменяха все по-бързо и по-бързо в синхрон с отварянето и затварянето на вратите. „Прилича на бомба с часовников механизъм!“- допълни друг. „Добре, че всичко е на кино!“ – подхвърли трети. Хората отново се умълчаха, вперили поглед в цифрите, които скоро щяха да отбележат 00:00. И никой не посмя да изрече гласно: „Ами ако не е?“
Иванка Могилска е автор на две стихосбирки, два романа и сборник с разкази. Работи като копирайтър фрийлансър. Обича да разказва истории, да измисля приказки, да пътува и да прави каквото обича. Романът ѝ „Внезапни улици“ беше преведен и издаден на унгарски преди няколко месеца. Още няколко кратки разказа можете да чуете и прочетете на сайта на книгата „Тая земя, оная земя“.
