Това се случи, след като беше отпил от кафето и протягаше ръка, въоръжена с вилица към съботната захаросана бухта. И тогава чу онзи смях, които премина под прозореца му и така с бухта върху вилицата, обзет от любопитство, се извърна натам, откъдето беше дошъл смехът, но видя само крайчето на бяла рокля, която изчезна зад ъгъла.
Усещането, което не го напусна до вечерта, когато обикновено се случваше да забравя сутрешните събития, през нощта се задълбочи и прие усета на сърцебиене и поради него той дълго се въртя в леглото, опитвайки да си представи притежателката на този смях, за разлика от други случаи, когато скачаше и четеше в медицинската енциклопедия причините и профилактиките на аритмията или друго въображаемо заболяване, а в другия край на леглото жена му равномерно дишаше.
През следващите дни той промени навиците си, ставаше ту неспокоен, ту прекалено успокоен, застояваше се по-дълго пред огледалото в банята, дълго сапунисваше ръцете си, сякаш забравил какво прави, докато дланите му не се покриваха с бял филм от пяна. Ако това се случеше в служебното помещение за тоалет, вдигаше рамене и се усмихваше извинително. Ако беше у дома си, невъзмутимо изплакваше ръцете си, а после слизаше да размишлява в домашната си лаборатория.
Новото му поведение не остана незабелязано от неговите приятели и най-вече от неприятелите. Конкурентът му за мястото „главен агроном” в кооперацията забеляза и отбеляза наум настойчивия му интерес към амониевия сулфат, а после задържането повече от обикновено на епруветката на пламъка на спиртната лампа, така че сместа вътре се възпламени и изгоря в бял пламък. Неговият асистент и приятел, забелязвайки, че проявява усилен интерес към белия цвят, разчете в погледа му намек да поръча на доставчика петдесет килограма повече амониева селитра от миналата година и да нареди посаждането на тринадесет бели розови растения в оранжерията на кооперацията. За втората задача асистентът дълго разговаря по телефона със своя колежка от лабораторията по генно инженерство, за да получи в най-къс срок партида от новите розови сортове, като в замяна за скоростната доставка обеща да ѝ изпрати домашен местен конфитюр.
В събота сутринта го събуди мириса на бухти, който идваше от кухнята и го обзе приятно предчувствие. Отваряйки прозореца и вдъхвайки утринния аромат, му се прииска преди да влезе в личната си лаборатория да тръгне надолу по улица, да обходи местата за възможни случайни срещи, където може би щеше да срещне загадъчната жена.
Тъкмо за това си мислеше, докато неговата собствена слагаше върху покривката изрядно подредените и посипани със захар бухти за закуската, а той любезно изрече „благодаря”, но по навик и незаинтересовано и самият се сепна от звука на гласа си и му се прииска да каже нещо повече, но жена му излезе от стаята, а той усети необходимост да я търси из къщата, за да ѝ каже – какво всъщност – „странно колко сме се отдалечили, как и кога е станало – между бухтите в събота и лабораторните упражнения”. Сети се, че и майка си не е посещавал отдавна – брат му, който живее в столицата, сигурно намира повече време.
Цветята, окъпани в роса, блестяха сред прави лехи, праволинейни като живот, минал в изправянето им. Навлязла в онази възраст, в която времето вече не рисува по лицето своите линии, защото всичко е изрисувано, тя седеше на пейката пред къщата, чакаше навярно минаването на млекаря, защото в кривите като корени пръсти държеше празна бутилка и много се изненада и дори помисли, че се е случило някакво семейно нещастие, когато очите ѝ различиха походката на сина ѝ.
– Какъв хубав ден ще е днес, нали, мале? – каза той уж небрежно, но с възхита, която не остана незабелязана от нея и я изненада за втори път, а линиите по лицето ѝ приеха израза на огромна удивителна, затова не го дочака да се възхищава, както обичаше, на новите растения, които от много години си бяха все едни и същи, а попита „Как сте вкъщи? Всички – живи, здрави?”
Успокои я и заговори за любовта и природата и любовта към природата, а когато си тръгна, тя си каза, че, милият, сигурно много работи, затова не се укори, когато по-късно си спомни, че е забравила да му каже да наглежда къщата, защото заминава при брат му, понеже внучето се разболяло – „тези градски деца така често боледуват, така често” – а поръча на съседката да хвърля по едно око насам – „аз и без това няма да се бавя много там”, каза.
Когато наближи площада, той забеляза жената с бялата рокля, която се смееше, докато разговаряше с някого. Чу този смях и тръгна след него. По-скоро смехът го улови в мрежите, сребристите му нишки изтъкаха прозрачен пашкул около тялото му и го накараха на настръхне, всяко косъмче се изправи като фибра или струна, а тя, приключила вече своя разговор, продължаваше пътя си в съвсем друга посока, но той вървеше след нея без да вижда, че го поздравяват, а се питаше каква ли е тя, оттук ли е, омъжена ли е, как звучи гласът ѝ, какъв цвят са очите ѝ, алергична ли е към цветя, дали се облича винаги в бяло…
Чувстваше се така неслучайно привлечен – „съдбовно”, каза си и се запита как не са се срещали досега, как не я е чул, ако е тукашна, а не пришълка, но външни хора рядко идват… Тогава как, как не са се срещнали досега, цял живот разминаване по артериите на града, цял живот артериите ти спят, вместо да… Всъщност, имаше у нея нещо далечно, но почти познато, нещо напомнящо друго в смеха ѝ, но той не успяваше да го разгадае, да го разпознае и си каза – „без съмнение срещата ни ще е съдбовна” и продължаваше да върви след бялата рокля, чийто движения сякаш мамеха.
И докато тези мисли взривяваха сетивата му, докато усилваха възбудата му и устните му изсъхваха от думите, които трябваше да изрече, в случай че я заговори, а той щеше да направи това, би вървял през целия град, за да намери мястото, пролуката от пространството, което да бъде тяхно и да ѝ каже, какво ли… ноздрите му се разширяваха и овлажняваха, какво ли щеше да ѝ каже, нещо носено отдавна, което не е могъл да сподели досега, нещо съкровено, което цял живот е искал да изрече, но все я е нямало, ето че най-после тя е тук, дочакал я е, най-после в този малък град, така отдалечен от събитията, от главните събития на света, точно тук на него ще му се случи, ще го изживее, събитието на своя живот.
И тогава жената се спря по някаква своя причина, обърна се и го видя. И го позна. Той също – беше неговата жена.
Яница Радева е родена през януари 1977 г. по поречието на р. Тунджа. Учи екология и опазване на околната среда през 2001 г. в долината на р. Марица, където често кръстосва и връзва на възли уличките на Стария Пловдив. По-късно се озовава сред прохладата и шума на София. Автор е на няколко стихосбирки, сборник с разкази, романи. Последния ѝ роман „Пътят към Тива“ излезе по-рано тази година.
