Знаеше, че отново ще е там. Ще чака родителите си пред ръждясалата бариера. А те може и никога да не дойдат. Бариерата се вдигаше само сутрин, когато Госпожата идваше, за да остане през цялата сутрин, безкрайния следобед и панически мъчителната вечеря.
Така преминаваха дните ѝ в летния лагер. Съчетание от песни, тъга, ръчен труд и пет съквартирантки. Седмичната програма беше малка вселена от ужаси, съставена от три величини: цяла сутрин, безкраен следобед и панически мъчителна вечеря.
На девети юли се събуди по-рано. Стана и се отправи на обичайната си разходка към бариерата. По пътя чу щурци. Прииска ѝ се да ги опитоми, да властва над песента им. Събуди петте съквартирантки, разказа им, раздаде им буркани. Тръгнаха. След час бурканите бяха пълни. Пеещи затвори. Стъклени менажерии от божествен шум. Пълни с живот, лекуващи кошмари. Единствената поносима лагерна песен.
Нощта на девети юли настъпи. Но бурканите бяха тихи и празни. Обитателите им бяха другаде. И ето, запяха! Къде ли са? Мислите прииждаха ритмично върху ноктюрните на щурците. Ще я накаже ли утре Госпожата? Защо ги лиши от свобода? Песента продължаваше. Зловеща симфония на съмненията. Шмугвания, раздиращи рани. Срязващи проскърцвания, които болят и никога не свършват. Пропълзяващи до скъсаното копче на калъфката, устремени към петната по белите ризи, върху недовършените рисунки, между заключените страници дислексия и омразни лозунги, в гънките на подмокрените чаршафи. Те бяха там. Ловци на грешки. Неопитомимият реквием на вината.
След няколко дни настъпи никога и родителите ѝ дойдоха. Бариерата се повдигна.
„Веднъж, когато бях дете…” – започваше професорът по ентомология.
Галя Павлова е родена в град Русе, по образование е археолог, млада е и казва, че пише отскоро. Засега друго не ви трябва да знаете.
