Нямах планове за вечерта. Разхождах се безцелно в близост до Царската гара. Прималя ми, когато си помислих за днешния ден с всичките му обръщания на бинокъла. Вече съвсем сериозно се възприех в ролята на изгубената Алиса.
Бяха ми препоръчали да се разхождам до по-отдалечени места, където не съм била преди. Новите впечатления се отразявали добре. Имаше и други съвети, които не успях да запомня. Само че тук атмосферата не беше особено ведра. Плувах като сънена видра в мътните води на изоставения перон, опитвайки се да намеря съучастник в отегчителната си игра. Дали някъде тук живееше Царя на видрите?
Едно нещо научих от последните дни – никога не можеш да се довериш на сто процента на зрението си. Винаги е способно да те излъже, дори за най-дребните неща. Ето например, ако сега пред мен застанеше Царя на видрите, дали щях да го разпозная? Всъщност нямаше никой, което беше доста по-зле от всякакви други варианти.
Исках да направя вечерта си по-интересна и реших да разгледам порутената постройка отвътре. Прегърбен и замислен мъж седеше пред дървена маса, на която имаше сервирана порцеланова чиния. На възраст не повече от четиридесет, хърбаво тяло с младежко излъчване. Изглеждаше ми познат.
Приближих се и забелязах, че в чинията му има електрическа крушка. Явно я предпочиташе без гарнитура от малки зелени абажурчета. Мъжът мрънкаше нещо под носа си. Може да се каже, че настоятелно си обясняваше някои важни неща, които не чувах добре. Жестикулираше с особен замах, движенията му бяха чевръсти и енергични. Исках да му направя компания, както се казва, и седнах на съседния стол. Забеляза ме веднага
– Ето, значи, къде си била! Сама ли ме намери? Остави ме насаме с мислите ми, а те са толкова много, толкова необичайни, че ме накара да пристъпя границите на обичайното – поде той. – От няколко часа чакам да ми сервират чай, но тук няма никой, сякаш чакам самия Годо, сякаш съм престъпник, избягал от близкия затвор. Къде, по дяволите, беше? Освен за топлия чай си мислех и за горещото ти тяло, как двамата може да се изкъпем в езерото или да хванем влака за най-близкото възможно море.
– Явка, ти ли си? – попитах невярващо. – Кажи ми, че си ти, защото вече окончателно ще полудея. Имам чувството, че съм останала без памет, а освен това имам проблеми с възприятието – светът ту се смалява като микроб, ту става голям като слон.
– Алис, скъпа, ти наистина си болна. Това с паметта е нещо ново, но не се безпокой, ще ти мине. Знам няколко техники за връщане на памет, но нито една не е безопасна. Нека все пак пробваме с едно упражнение. Спомни си коя е последната роля, от която не си искала да излизаш.
– Мисля, че беше… Как се казваше героинята от „Полет над кукувиче гнездо?“
– Сестра Рачет? Ти мразеше тази роля, скъпа. Едвам издържа последните представления. Трябваше да те убеждаме, че се справяш много добре.
– Аз добре ли се справях?
– Повече от добре, както винаги, скъпа Алис.
Имах чувството, че говори на някой друг, а това е друг Явор, който никога не съм познавала. Чувствах се така, сякаш други хора играят собствения ни живот, а на всичкото отгоре персонажът, който играеше моята роля, имаше проблеми с паметта и често халюцинираше. Освен това също се казваше Алис. Точно като Алиса…
Както и да е. Реших, че е най-добре да продължа разговора, току виж всичко ми се разяснило. Не че имах някакви надежди, предвид мястото, на което се намирахме. Нямаше ли някоя по-добра сцена, някой по-добър сюжет?
Ето така се става алкохолик, помислих си, след което бръкнах в чантата си и намерих патронче водка. Отпих и подадох на Явор, който отпи по неговия си замислен начин. Имах чувството, че има цял списък с неща за мислене, така както хората си правят списъци за покупки от супермаркета. Сигурно ставаше сутрин и правеше по един списък за деня. Каква ли му беше днешната програма? Електрифициране на гастрономически двигатели? Живота на Тесла и последствията върху кухненските нрави? Дали диагностицираше персонажите си? Дали следеше отблизо моето заболяване? Амнезия или някаква друга нередност в мозъка?
– Чудех се – започнах аз, без да имам ясна идея накъде ще ме понесе мисълта – дали с теб сме по-близки, отколкото изглежда? Знаеш за какво говоря. Някога разочаровала ли съм те? Давала ли съм всичко от себе си в нашите взаимоотношения?
– В повечето от случаите се справяше повече от добре, като истински професионалист. Една от най-добрите. Относно нашите взаимоотношения, не мисля, че бихме могли да бъдем по-близки.
– Наистина ли съм болна?
– Разбира се, Алис, в това няма грам съмнение. Дори Декарт би го потвърдил.
– Какво мислиш, че ми има?
– Мисля, че е сложно за обяснение. Не очаквах, че всичко ще се развие по този начин след последната ти роля. Не съм предполагал, че може да ти се отрази по този начин. Когато започна да получаваш халюцинации на сцената, разбрах, че няма връщане назад. Изпратихме те на специализирано лечение, където явно са предозирали с лекарствата и сега имаш частична загуба на памет. Вчера дойдох да те взема от клиниката, но ти не се чувстваше добре. Постоянно говореше как всичко било огромно и те притискало в стомаха. Тази сутрин слязохме от влака тук, защото ти прилоша, след което ти просто изчезна. Спомняш ли си какво се случи?
– Не. Спомням си единствено, че наблюдавах дълго време една поляна със слънчогледи. Постоянно имах усещането, че съм в Плевен и все още съм на щат в тамошния театър, а това беше толкова отдавна. Все едно се връщам назад в миналото. Явка, коя беше последната ми роля? Наистина, не мога да се сетя.
– Хайде, опитай се – каза той, подхвърляйки си електрическата крушка.
– Хлое Кавърли от „Аркадия“?
– Не.
– Нещо на Пинтър?
– Студено, Алис.
– Алис?!… „Алиса в Страната на Чудесата“?
– Ето, че си спомни… По някаква причина тази роля отключи в теб синдрома на Алиса. Пациентите имат същите симптоми като Алиса от Страната на чудесата. Виждат нещата много малки или много големи или пък виждат как частите на тялото им приемат различна по големина форма. Добрата новина е, че този синдром е краткотраен. Нищо чудно още утре да се събудиш и всичко да си е както преди.
– Искаш да кажеш, че това не е истинска болест?
– Не, нямах предвид това. Мисля, че това е друг вид болест, която се дължи на професионално изкривяване.
Не, това не беше истинският Явор. Той не говореше така, не използваше думи като „друг“ и не би използвал израз като „професионално изкривяване“. Значи наистина ставах свидетел на една добре изиграна сцена. И все пак не можеше ли той да яде спагети и да пие чай, вместо да надига от моето патронче с водка. Изведнъж стана напрегнат, изправи се и започна да се върти във всички посоки едновременно. Чак сега забелязах колко е голям. Всъщност беше огромен, може би над три-четири метра.
– Е, днес явно няма да се пие чай – каза исполинът.
Подаде ми ръка, а аз вече стоях до него като същинска мравка, която се опитва да избегне нелепа среща със смъртта. Хвана ме през кръста и за момент ми се стори, че ханшът ми е около двадесет километра. Кога бях надебеляла толкова много? Излязохме на перона на Царската гара, където ни очакваше влак. Семейство видри плуваше между релсите.
– Хайде, да вървим у дома, зайче-байче! Искам час по-скоро да се скрия в черната ти дупка – каза той, след което ми подаде миниатюрната си ръка, за да се кача във вагона.
Направих крачка, някъде там в далечината. И двамата се засмяхме. Беше ясно, че това не е Явор, но какво ли значение имаше, при положение че чудовищната паст на вечерното небе всеки момент щеше да ни погълне.
Мирослав Христов е завършил „Философия” и магистратура „Изкуства и съвременност” в СУ. Отличаван е на национални конкурси за поезия и драматургия. Дебютната му стихосбирка „Череша с гравитация” (Арс, 2010 г.) печели специалната награда на Националния литературен студентски конкурс (2011 г.) и е сред първите четири отличени на „Южна пролет” (2011 г.). През септември 2012 г. излиза втората му стихосбирка „Зъби” (изд. „Ерго”). През същата година се състои премиерата на неговата пиеса „Всичкоядецът” (реж. Ани Васева), с номинация за ИКАР 2013. Негова поезия и проза е публикувана в „Литературен вестник“, „Страница“, „Капитал Лайт“, „Преса“, „Съвременник“ и други. Съвсем скоро се очаква да излезе и третата му книга с поезия – „Как ще посрещнем дъжда“ (изд. „Смол Стейшънс Прес“).
