По една или друга причина един от най-добрите млади контрабасисти Авишай Коен решава да пропее. Песни от 70-те, но не само. По същото време Карла Бруни малко разширява времевата бленда, но не и гласовата. Общото между двамата и респективните им албуми 1970 и French Touch е непретенциозното вокално присъствие с подобаващото френско определение petite voix (букв. „малко гласче“). Защо тогава им обръщаме внимание ли? Заради дуендето, което на моменти каца на шапката на госпожата до бившия френски президент. И почти не е напускало космополита Авишай след едноименния му албум от 2012-а.
Сигурно щях да се изсмея, ако някой – преди десетилетия, че и преди десетина дни – ми бе казал, че мога не само да открия, но и да оценя положително съжителството в една програма на джаз-версии на АВВА и AC/DC. Не че в по-непретенциозните магазини за плочи навремето същите не бяха разположени едни до други. Карла Бруни неведнъж е доказвала, че чувството за хумор е сред най-силните оръжия, особено когато си на обвинителен и безпощаден прицел. Съпруга на действащ президент, тя не се поколеба в един трибют към Брасенс да изпее най-пиперливата песен му песен за Фернанда (“като си мисля за Фернанда ми става…“) с финала „това трябва да стане национален химн!“
Програмата започва с Enjoy The Silence и завършва с Moon River. Настроението е светло-есенно. Френската нотка е повече от завладяващо ухание. Лекият щрайх остава до края ненатрапчив, както и хармоничката на Уили Нелсън в Crazy. И ако има нещо, което наистина е гениално в простотата си, то е нейната адаптация към The Winner Takes It All. Защото победата в случая е на чувството за мярка, а не реплика към чувството за справедливост.
Авишай пък открито заявява „поп-характера“ на експеримента си. В сайта си заявява: „Обичам поп-музиката не по-малко от Бах и от Чарли Паркър“. Вече е посягал на класики като Come Together или Smile, но сегашните пресътворения на For No One в бавен ритъм или обратният подход към Motherless Сhild ни оставят доста приличен послевкус, дори и като изпято присъствие.
В „личния си дневник“, както Авишай определя албума си, важно място в посланието играят и няколкото му авторски композиции и най-вече песента му за надеждата – времената, в които живеем я правят още по-необходима. Любовта и раздялата също присъстват – не само в посветената на едноименния празник на любовта Ha‘Аhava, но и в My lady и Move on. Неслучайно формацията му включва и два нови инструмента – уд и чело. Все пак, приказността е характерна черта за региона, който за съжаление сега повече свързваме с насилие. А един от възможните изходи е вслушването в гласа на творците. Нищо, че не са гласовити като политиците.
