Към обяд слънцето се разпали и тихата уличка потъна в сенки. Беше началото на май, а старият часовникар почувства летния сънен унес и разтри слепоочия. Грохотът на големия булевард отвъд канала бе изведнъж утихнал и той си спомни стария град, в който бе израсъл. Сградите, които вече ги няма, дворовете, улиците и хората, които никога вече нямаше да срещне.
Погледна през прозореца. На отсрещния тротоар, под кестените стоеше тънко момиче с прилепнала бяла рокля и големи тъмни очила. Помъчи се да различи чертите на лицето й, но разбра, че очите му нямат сила. „Красотата се отдалечава…“ – помисли без съжаление. Тялото му бе забравило вкуса на първичните трепети.
Наведе се над разглобения механизъм. Пръстите му потрепераха от слабост. Сви и разтвори няколко пъти длани.
Отвън спря автомобил. Старецът, увлечен в старанието си да събуди живота на времето между старите часовникови стрелки, чу гласове.
От скъпия автомобил бе излязъл пълен, строго облечен мъж, на средна възраст. Когато старецът вдигна очи, видя сълзи в гледците на момичето. Беше свалила очилата си, изглеждаше разнежена. Мъжът говореше, тя го прекъсваше, той свиваше разколебано рамене.
Старецът не чуваше думите. Помисли си колко привидни и крехки са земните отражения. „След седмица няма да мога да си спомня нито цветовете, нито израженията на лицата от тази гледка.“
Мъжът отсреща прихвана гальовно момичето под лакътя. Тя се изскубна. Той вдигна ръце, пристъпи към нея и се опита да я прегърне. Старецът въздъхна и се наведе отново над часовниковия механизъм.
След миг вратата се отвори.
– Може ли? – беше момичето, някак внезапно смутено.
Часовникарят я погледна, но не отговори. Тя надникна през прозореца, мъжът седеше със сведена глава във автомобила.
– Преча ли? – попита по-настойчиво.
– Напротив – отвърна той.
Отвън колата потегли. Старецът видя как пълните устни на момичето трепнаха. Имаше миловидни, почти детски черти и къса, прибрана зад ушите, смолиста коса.
– Защо не седнете? – посочи кръглото столче срещу себе си часовникарят.
Тя разгледа права старите часовници по стените, после заслушана в гласовете им, приседна.
– Колко са? – попита след малко.
– Тридесет и три.
– Толкова много! – вдигна вежди тя. – И всеки ден ги навивате?
– Един по един – старецът се усмихна. „Вече забрави случилото се.“
– Защо хората измерват толкова усърдно изтичането на времето? – попита неразбиращо тя.
– За да забравят вкуса на безвременните си сънища и желания…
Момичето прекара замислено пръст между веждите си. Лицето му изразяваше невинно учудване. Понечи да каже нещо, но замълча, загледана навън.
– Видяхте ли? – попита след малко.
– Не – отвърна часовникарят без да вдигне очи.
– Видели сте… – каза с присвити клепачи тя, пое си дълбоко въздух.
Тишината го накара да чуе дишането си – олекнало и пресекливо, сякаш напуснало тялото му. Старецът се облегна примижал, стори му се, че е в огромен стъклен съд, трептящ от часовниковите удари. Сякаш и целият този град – голям, прашен и шумен, където се събираха хиляди объркани, търсещи, искащи, бягащи и тревожни хора, потрепваше с тих свистеж, миг преди отново да потъне в своя грохот и хаос.
– А! – изправи се момичето. – Улицата е покрита с мъртъв кестенов цвят… Стъпвала съм по него, а не съм го забелязала…
Станчо Пенчев е роден на 13 февруари 1962 г. в Шумен. Завършил е философия в СУ „Климент Охридски”. Работил е в няколко национални телевизии и в документалното кино. Aвтор на 11 книги с разкази, фрагменти, приказки и два романа. Негови разкази и приказки са публикувани в изданията „Съвременник”, „Пламък”„Стандарт”, „Сега”, „Монитор”, „Демокрация” и др. Творбите му са превеждани на немски, френски, английски, чешки и унгарски език. Последните му две книги „Триада” (разкази и притчи, 2013) и „Късна жена” (роман, 2014) са номинирани в две последователни години за годишната награда на Портал Култура и фондация „Комунитас”.
