„То“ от 1990 г. е онзи ужас, който всички са гледали, дори и хората, които не обичат страшни филми. Всъщност „То“ е причината много хора да не се решават повече да гледат филм на ужасите, а и да се страхуват от клоуни, между другото. Да се прави римейк на толкова класически хорър далеч не е лесна работа. Най-малкото защото очакванията са огромни.
В последно време е пълно с примери за римейкове или продължения на вечни филми на ужасите като „Екзорсистът“, „Хелрeйзър“, „Петък 13“, „Полтъргайст“, „Проклятието Блеър“ и какво ли не още, които не стават за чеп за зеле. Наистина единици са повторните екранизации, които поне донякъде се доближават до първоизточника – сещам се например за римейка на „Тексаско клане“ (1974 г.) от 2003 г., който определено ставаше за гледане, и май е това.
Точно тези мисли се въртяха в главата ми, докато сядах в киносалона и вероятно повечето почитатели на „краля на ужаса“ Кинг, а и на филма „То“ от 1990 г. са се чувствали по този начин. След като филмът свърши обаче за себе си бях сигурен – „То“ получи своя достоен заместник и сега вече всички можем да спим спокойно (или неспокойно, всъщност). Режисьорът Андрес Мушети е направил точно това, което всички искахме от него – създал е римейк, осъвременил е класическия филм и го е пренесъл в новото хилядолетен (не буквално, а чисто естетически и технически). Направил е нов прочит на история, но в същото време е запазил всичко онова, което превърна „То“ в класика.
Филмът не е копие на оригинала. В него има доста промени, но те дават свежест, изненадват, като в същото време не дразнят и през цялото време си сигурен какво точно гледаш. Режисьорът очевидно си е давал ясна сметка за очакванията на всички, които са гледали старата версия, и не се е посвенил да си поиграе с тези очаквания. Размества сцени, променя места и случки, но в същото време непрестанно се усеща духът на старите герои, на старата история.
Романът „То“ е история колкото за ужасния танцуващ клоун Пениуайз, толкова и за приятелството, съзряването, спомените и малките решения в уж ранна възраст, които променят хода на живота ни. Съзряването, характерно за така наречения билдунгс роман, е една от големите теми на Стивън Кинг, съпътстваща творчеството му още от първата му книга „Кери“, та чак до скорошните му произведения като „Доктор Сън“, например. И Мушети е успял безпогрешно да улови тази вибрация.
Новият „То“ се фокусира изцяло върху историята на героите като деца, а линията с тях като възрастни явно ще остане за втората част на филма. В оригиналната версия, също в две части, историите, случващи се с 27 години разлика, се развиват успоредно, така е и в романа. Тази режисьорска промяна е напълно оправдана – от една страна, така той успява да разкаже абсолютно същата история, но по доста по-кохерентен начин и с напълно нов ритъм. От друга, след като зрителското внимание не се раздвоява в две истории, духът на времето (което е изтеглено с десетина години напред в сравнение с оригинала) е много по-осезаемо, а атмосферата е плътна.
Именно благодарение на плътната си атмосфера новият „То“ успява да се намърда истински в червените обувки на Пениуайз. Ще ми се да кажа и няколко думи за един доста странен феномен, който ми прави силно впечатление. Новият „То“ много прилича като дух, натрапчиви попкултурни препратки, начин на заснемане, водене на диалог и отношения между главните детски персонажи на изключително успешния сериал на „Нетфликс“ „Странни неща“ (2016) (анг.– Stranger Тhings). Нещо повече – 15-годишният Фин Улфхард е главно действащото лице и в двете ленти.
Интересното в случая е, че „Странни неща“, въпреки че пряко няма нищо общо със Стивън Кинг, е изключително повлиян от темата и атмосферата на някои от произведенията на американския писател. Това с пълна сила се отнася до романа и стария филм „То“, но и до новелата „Тялото“, пренесена на лента в „Бъди до мен“ от 1986 г., и до романа „Мъглата“ от 1980 г. с екранизация от 2007 г. И ето че сега имаме римейк на „То“, който очевидно кореспондира и избира да се полага в атмосфера, сходна с тази на сериал, вдъхновен от неговия собствен оригинал.
Излиза, че култовият статус на „То“ през последните 27 години, но и цялото творчество на Стивън Кинг, дотолкова са повлияли на попкултурата, че са осъществили промяна на начина, по който е направен неговият собствен римейк. Оригиналът като че ли се опитва да копира своето копие. Тази гоненица на теми и мотиви трудно може да бъде описана в кратно ревю, но е толкова странна, че ако мислиш за нея достатъчно дълго, те заболява главата.
И накрая – ега ти децата актьори, ега ти чудото. Не спирам да се удивлявам от това как осмокласници с лекота слагат в джоба си уж популярни за масовото кино актьорски имена. В играта на нито един от тийнейджърите в „То“ (2017) няма и капка фалш. Може би, необременени още от индустрията, въпреки че някои от тях вече имат сериозна биография, те правят точно това, което се иска от тях – държат се като деца на екрана и нито за миг не спираш да вярваш на всяка тяхна реплика и действие.
Далеч съм от мисълта да обявявам новия филм за по-добре направен или по-хубав от стария, защото това е невъзможно. „То“ класиката си е класика, нали така се казваше. Освен това страшните моменти в новия не са страшни по начина, по които са страшни тези в оригинала. Това е нормално обаче, защото един филм, сниман през 2017 г., не може и не бива да изглежда и звучи като такъв от 1990 г. През последните 27 години жанрът много се измени и разбиранията за това кое плаши и кое стряска не са същите. Въпреки това за мен беше изключително приятна изненада, че „То“ не ме разочарова и дори нахвърли очакванията ми.
И да – за тези, които ще попитат – страшен е, доста е страшен даже.
